Джеръм Джеръм: Трябва ли да говорим онова, което мислим и да мислим онова, което говорим

Един мой смахнат приятел твърди, че характерна черта на нашия век е лицемерието. Лицемерието, по негово мнение, лежи в основата на общуването между хората. Прислужницата влиза и съобщава, че в гостната се намират мистър и мисис Скукинг.

— О, по дяволите! — казва мъжът.

— По-тихо! — казва жената. — Затворете добре вратата, Сюзън. Колко пъти трябва да ви се повтаря да не оставяте вратата отворена?

На пръсти мъжът се качва горе и се затваря в своя кабинет. Жената извършва пред огледалото някои манипулации, изчаквайки, докато успее да се овладее дотолкова, че да не проличат истинските й чувства, а след това влиза в гостната с разтворени обятия и с радушния вид на човек, на когото е дошъл на гости някой ангел. Тя казва, че е щастлива да види семейство Скукинг — колко хубаво са направили, че са се отбили. Но защо не са довели още Скукинги? Къде е палавникът Скукинг-младши? Защо престана да идва? На нея ще й се наложи да му се разсърди сериозно. А прелестната малка Флоси Скукинг? Твърде малка била, за да ходи по гости? Какво говорите! Струва ли си изобщо да се посрещат стари приятели, след като не идват всички от семейство Скукинг?

Скукинг са се надявали да не я заварят вкъщи и са се отбили само защото по правилата на добрия тон, се чувстват задължени да правят визити поне четири пъти в годината. Те започват да обясняват колко много пъти са си мислили да дойдат, но…

— Днес — заявява мисис Скукинг, — решихме да ви навестим на всяка цена. „Джон, скъпи — казах сутринта, — каквото и да става, днес аз ще отида у милата мисис Нагъл.“

От нейните думи излиза, че на Уелския принц, който е искал да посети Скукинг, е било съобщено че те не могат да го приемат. Нека дойде вечерта или някой друг път. Защото сега Скукинг възнамеряват да прекарат времето си според своя вкус: готвят се да наминат до мисис Нагъл.

— А как се чувства мистър Нагъл? — пита мисис Скукинг.

За миг мисис Нагъл потъва в мълчание и напряга слух. Чува как той слиза по стълбите и се прокрадва покрай вратата на гостната. Чува го как тихичко отваря и затваря външната врата. И идва на себе си, като че се пробужда от сън. Да, тя тъкмо си е мислила за това, колко ще се огорчи мистър Нагъл, когато се върне вкъщи и разбере от какво се е лишил.

Ето, така стават нещата със семействата Скукинг и Нагъл, но и с нас, които не сме Скукинг или Нагъл. Съществуванието на всички обществени слоеве се гради на подобна основа: хората си дават вид като че ли приемат всички за очарователни, като че ли ние сме щастливи да видим всички; като че ли всички са щастливи да ни видят нас, като че ли всички са постъпили тъй добре, дето са дошли; като че ли ние сме в отчаяние, че за тях, наистина, е вече време да си идат.

Какво бихме предпочели — да поседим още в столовата и да си допушим пурата или да преминем в гостната и да послушаме как мис Вопъл ще пее? Е, що за въпрос? В бързината ние се препъваме един в друг. На нея, на мис Вопъл, наистина, никак не й се иска да пее, но щом толкова настояваме… И ние настояваме. С очарователна неохота мис Вопъл се съгласява. Ние се стараем да не се гледаме един друг в очите. Седим, с поглед отправен в тавана. Мис Вопъл свършва с пеенето и се изправя.

— Но как? Всичко свърши толкова бързо — казваме веднага, щом аплодисментите стихват и могат вече да се чуят нашите гласове. Сигурна ли е мис Вопъл, че е изпяла всичко до край? Или тя, шегаджийката, ни се присмива и ни е минала с един куплет? Мис Вопъл настоява, че тя в нищо не е виновна, че е виновен авторът на романса. Но тя знае и други песни. При този намек радостта отново осветява нашите лица. Ние шумно искаме още.

Виното, с което ни черпи домакинът — през живота си не сме опитвали нищо по-хубаво! Не, не — повече не бива, не се решаваме — докторът е забранил най-строго. А пурата на нашия домакин! Не сме и подозирали, че в този делничен свят все още някъде се правят такива пури. Не, наистина, не сме в състояние да изпушим още една. Е, ако той толкова настоява, може да си я вземем за вкъщи, нали? Честно казано, ние не сме чак такива отчаяни пушачи. А кафето, с което ни пои домакинята! Може би тя ще сподели тайната си? А детенцето! Не сме в състояние да изкажем възторга си. И по-рано ни се е случвало да виждаме обикновени дечица. Откровено да си говорим, никога не намираме особена прелест в малките дечица и само от учтивост сме намирали за необходимо да изразим по техен адрес възхищението си. Но това дете! Просто сме готови да попитаме откъде са го взели? Именно такова дете бихме искали да имаме и ние самите. А как малката Дженет декламира стихотворенийцето „При зъболекаря“! До днес любителската декламация рядко трогваше сърцето ни. Но сега имаме работа с безспорен гений! Тя трябва да бъде подготвяна за сценична кариера. Майка й не одобрява особено подобна кариера? Но ние я молим в името на театъра и той не бива да се лишава от такъв талант.