Джеръм Джеръм - Духът на маркиза Епълфорд

Това е една от онези истории, които ми разказваше келнерът Хенри — или, както той сега предпочита да го наричат, Анри — в голямата зала на ресторанта на хотел „Рифъл Алп“, където прекарах веднъж една дълга седмица между два сезона, споделяйки в звънката тишина на пустото здание, обществото на две престарели стари моми. По цели дни те изплашено си шептяха една с друга. Композиционният маниер, използван от Хенри се състои в това, че разказът обикновено започва с края, довежда до началото и завършва със средата. Аз отхвърлих този маниер като непрофесионален. Що се отнася до стила — доста своеобразен — опитах да го запазя и ми се струва, че разказът доби точно такъв вид, какъвто би имал, ако на Хенри му хрумнеше сам да излага събитията по реда им.

Първото ми място, ще си призная честно, беше едно кафене на Майл-Енд-роуд — е, какво пък, не се срамувам. На всекиго се налага да започне отнякъде. „Хамсията“ — така го наричахме, защото нямаше истинско име или, във всеки случай, то не беше известно, а този прякор страшно му отиваше — винаги продаваше вестници близо до нас: между нашето кафене и мюзик-хола на ъгъла. Понякога, като ми се случеше да обърна някоя и друга чашка, аз ще взема от него вестник, а пък ако го няма наблизо съдържателят, черпех го с кафе или с някой остатък от чинийките на посетителите — такива размени устройваха и двама ни. Той умееше да наблюдава и да се ослушва около нужните хора и понякога ми даваше полезни съвети за конните състезания, за което получаваше от мене кога шилинг, кога шест пенса — както дойде. Изобщо, беше момък от тия, за които се говори: „Този ще стигне далече.“

И ето, представете си, в един прекрасен ден изведнъж влиза при нас с такъв вид, като че ли е най-малкото собственик на кафенето и води подръка момиченце, дяволче на около дванайсет години и двамата се настаняват край масичката.

— Гарсон! — вика. — Какво е днеска менюто?

— Менюто днеска е такова — отвръщам, — че ти сега ще се разкараш навън, а това — имах предвид момиченцето, естествено, — веднага ще го заведеш там, откъдето си го взел.

Момичето беше много мръсно, но даже и така се виждаше колко е хубаво — с огромни, кръгли очи, а косите му рижи. Във всеки случай, в онези времена такива коси наричаха рижи. Сега всички дами от висшето общество носят този цвят на косите — по-скоро, стараят се да го възпроизведат колкото се може по-точно — и го определят като „кестеняв“.

— Хенри — казва ми той, без даже да му мигне окото, — боя се, че вие се забравяте. Когато аз стоя на края на тротоара и викам: „Експресно допълнително издание!“, а вие приближавате до мен със своето половин пени, тогава господарят сте вие и аз съм длъжен да ви услужа. А когато аз вляза при вас в кафенето, поръчвам си нещо и плащам за него, тогава господарят съм аз. Ясно ли ви е? Можете да ми донесете печени свински гърди и две яйца, само, моля, да не са от миналата година. А за лейди — треска на скара, по-едричка и, бъдете тъй добър, още — чаша какао.

Какво пък. В думите му имаше доста истина — той винаги се отличаваше със завидно трезво мислене. Донесох каквото поръча. А как момичето се справяше с всичко, което се сервираше — то бе рядко зрелище. Очевидно, няколко дена не беше яла нищо. Тя омете голямата треска за девет пенса заедно с кожичката, а после две порции печени свински гърди, по пени за порция и шест сандвича — наричахме ги „стълбички“ — и два пъти по половин пинта какао, а само то можеше напълно да засити човека, понеже го варяхме по всички правила. Явно Хамсията бе успяла тоя ден да изкара добра пари. Той така я кандардисваше да си хапва и да не се притеснява, като че беше безплатно.

— Вземи си яйце — предложи й, щом гърдите изчезнаха от чинията. — Изяж едно от тия яйца и тогава ще бъдеш вече съвсем сита.

— Струва ми се, че май не мога повече — отговаря тя, след кратко мислене.

— Ти, разбира се, по-добре знаеш на какво си способна — казва той. — Може би за тебе е по-добре да не ядеш това яйце. Особено, ако не си свикнала да живееш нашироко.

Зарадвах се, когато свършиха, защото се тревожех да не би да не платят. Но той оправи сметката спокойно и даже ми даде половин пени бакшиш.

Това бе първият случай, когато ми се наложи да ги обслужвам, но както ще се уверите, съвсем не последният. Оттогава той почна често да я води при нас. Тя не знаеше името си и своя произход, тъй че те двамата напълно си подхождаха.