Джеръм Джеръм: Какво струва да се покажеш любезен

— Но нали да се покажеш любезен не струва нищо — убеждаваше мъжа си дребничката мисис Пеникъп.

— Любезността също има своя цена, мила — възрази мистър Пеникъп, аукционист с двайсетгодишен опит, който бе имал пълната възможност да наблюдава как хората се отнасят към различните проявления на чувства.

— И да слушам не искам, Джордж — упорстваше жена му, — нека да е неприятен, сприхав стар грубиян — не отричам, но все пак човекът си заминава и ние, вероятно, никога повече няма да го видим.

— Ако допусках и най-малката възможност да го срещна пак — забеляза мистър Пеникъп, — още утре щях да се сбогувам с англиканската църква и да стана методист.

— Не говори така, Джордж — укоризнено изрече жена му, — Господ може да те чуе.

— Ако Господ можеше да чуе стария Крекълторп, той би ми съчувствал — заяви мистър Пеникъп.

— Бог ни изпраща изпитание за нашето благо — поясни жена му, — те ни учат на търпение.

— Ти не си църковен настоятел — парира мистър Пеникъп, — теб нищо не те свързва с този човек. Слушаш го само тогава когато стои на църковната катедра и е принуден поне малко да се сдържа.

— Ти забравяш за благотворителните базари, Джордж, да не говорим за украсяването на църквата — напомни мисис Пеникъп. — Тогава съм имала възможност да…

— Благотворителните базари са веднъж в годината — отвърна мистър Пеникъп. — И в същото време твоят собствен характер, доколкото съм забелязал…

— Аз винаги се старая да помня, че съм християнка — прекъсна го дребничката мисис Пеникъп. — Не се преструвам на светица, но ако някога кажа нещо лошо, то после винаги съжалявам, ти знаеш това, Джордж.

— Именно това исках да кажа — съгласи се съпругът й. — Да, след като енорийският свещеник за някакви си три години успя да накара богомолците да намразят самия вид на църквата му — знаеш ли, тук има нещо гнило.

Мисис Пеникъп, изключително приятна и мъничка, постави на раменете на мъжа си своите пухкави и все още хубави ръчички.

— Не мисли, скъпи, че не ти съчувствам. Ти понасяше всичко с толкова достойнство. Понякога просто сама се учудвам каква издръжливост показа в повечето от случаите, а той какво само не ти е говорил.

Мистър Пеникъп неволно прие поза, олицетворяваща тържеството на добродетелта, удостоена накрая с признание.

— Що се отнася до нас, грешните — отбеляза мистър Пеникъп със смирено-горд тон, — то с личните оскърбления все още бихме могли да се примирим… макар, впрочем — прибави църковният настоятел, поддал се внезапно на човешката си слабост, — да не е особено приятно, когато в служебното помещение, през цялата маса и пред всички ти говорят, че уж нарочно си оставил за себе си събирането на пожертвувания от лявата страна на църквата, та да пропуснеше незабелязано собственото си семейство.

— Но нашите деца винаги имат готови трипенсови монети! — възмути се мисис Пеникъп.

— Той говори подобни неща изключително, за да бъде неприятно на неговия събеседник — продължи църковният настоятел, — а онова, което прави е вече съвсем непоносимо.

— Ти искаш да кажеш „правеше“, мили мой — уточни със смях дребната жена. — Сега с това вече е свършено, ние скоро ще се спасим от него. Мисля, скъпи, че ако се помисли внимателно, вината за всичко е в болния му черен дроб. Ако си спомняш, Джордж, още първия ден, когато той пристигна, ти обърнах внимание на подпухналото му лице и на пренеприятната извивка на устата. Но болните от черен дроб не могат да направят нищо със себе си, мили мой. Трябва да ги приемаме за нещастни и да ги съжаляваме.

— Аз бих му простил номерата, ако не виждах, че те му доставят безспорно удоволствие — промълви църковният настоятел. — Впрочем, както ти вече каза, скъпа, той си заминава и единственото за което мечтая и моля Бога е — никога да не срещам човек, подобен на него.

— Ти трябва да го посетиш, Джордж, ние ще отидем у него заедно — настояваше добрата мъничка мисис Пеникъп. — Тъй или инак, той цели три години бе наш енорийски свещеник и сега така да си замине оттук, да знае, че всички се радват да се освободят от него… на горкия трябва да му е доста неприятно, колкото и да…

— Е, добре де — съгласи се мистър Пеникъп, — само че аз няма да му говоря онова, което в действителност не чувствам.

— Прекрасно — отвърна жена му през смях, — достатъчно е ти да не говориш онова, което чувстваш. И каквото и да става, трябва да се сдържаме — предупреди дребничката жена. — Не забравяй, че е за последен път.