Джеръм Джеръм - Трима на бумел

— Нуждаем се преди всичко от промяна — каза Харис.

Точно тогава вратата се отвори, надникна госпожа Харис и каза, че Етълбърта я изпраща да ми напомни, че не бива да закъснявам заради Кларънс. Понякога си мисля, че Етълбърта е прекалено нервна по отношение на децата. Всъщност на малкия му няма абсолютно нищо. Излязъл сутринта с леля си, а като е с нея, винаги щом зяпне някоя сладкарска витрина, тя го вкарва вътре и му купува кремпити и пасти, докато се запъне, че повече не иска, и възпитано, но твърдо откаже да хапне каквото и да е. После, разбира се, на обяд яде само веднъж допълнително от пудинга и Етълбърта решава, че не му е добре. Госпожа Харис добави, че няма да е зле да се качим по-скоро в столовата, понеже иначе нямало да чуем Мюриъл да рецитира „Чай при Лудия шапкар“ от „Алиса в страната на чудесата“. Мюриъл е втората рожба на Харис — осемгодишно умно, схватливо дете, и аз обичам да я слушам, когато рецитира сериозни неща. Казахме, че ще си допушим цигарите и че ей сега се качваме, помолихме я също да не оставя Мюриъл да почне, преди да дойдем. Тя обеща да задържи детето, колкото може, и си отиде. Щом вратата се затвори, Харис продължи прекъснатото изречение:

— Нали знаете какво искам да кажа: пълна промяна.

Въпросът беше как да я извоюваме.

Джордж предложи „служебно пътуване“. От Джордж друго не може и да се очаква. Ергените смятат, че една омъжена жена ще се остави да я прегази парен локомотив. Познавах някога млад мъж, инженер, който решил да отиде във Виена „по служба“. Жена му се позаинтересувала „по каква служба“. Той є казал, че ще трябва да обикаля мините в околностите на австрийската столица и да пише доклади. Тя обявила, че идва с него — била от тоя тип жени. Той се помъчил да я разубеди: обяснил, че мините не са място за една красива жена. Тя отвърнала, че е наясно с това и че изобщо не възнамерява да слиза с него в забоите; щяла да го изпраща сутрин и след това да се забавлява до завръщането му, като обикаля виенските магазини и си купува това-онова. Той не намерил начин да се измъкне, след като вече бил започнал, и десет дълги летни дни наистина обикалял мините в околностите на Виена, вечер пишел доклади и тя ги изпращала на фирмата му, която изобщо не се нуждаела от тях.

Прискърбно би било, ако трябва да причисля Етълбърта или госпожа Харис към тоя вид съпруги, но все пак по-добре е да не се прекалява със „служебната работа“ — тя трябва да се пази за краен случай.

— Не, не — казах, — трябва да се държим откровено и по мъжки. Ще кажа на Етълбърта, че съм стигнал до заключението, че човек престава да цени щастието, когато постоянно е около него. Ще й кажа, че за да се науча подобаващо да ценя хубавото, което ме заобикаля, имам намерение да се откъсна от нея и децата поне за три седмици. Ще й кажа — продължих, обръщайки се към Харис, — че на теб дължим…

Харис малко припряно остави чашата си.

— Ако нямаш нищо против, драги — прекъсна ме той, — по-добре не го казвай. Тя ще го сподели с моята жена, а пък аз… е, не ми се иска да ми се приписва заслугата за нещо, което не съм направил.

— Но точно твоя е заслугата — настоях аз, — ти направи предложението…

— Идеята я даде ти — отново ме прекъсна Харис. — Нали каза, че не бивало човек да тъпче все по една и съща позната пътека и че от непрекъснато седене вкъщи умът затъпявал.

— Аз говорех общо — обясних.

— На мен ми се видя много конкретно — каза Харис. — Възнамерявам да го повторя на Клара. Зная, че тя високо цени твоите съждения. Сигурен съм, че ако…

— Няма да рискуваме — прекъснах го аз. — Въпросът е много деликатен и има един начин да се справим с положението. Ще кажем, че идеята е била на Джордж.

На Джордж някак си му липсва приятелска готовност да се притече на помощ и това понякога ме ядосва. Не трябваше ли да се зарадва на възможността да помогне на двама стари приятели при решаването на една дилема? Вместо това той взе да се заяжда.