Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

— Достатъчно висок да вижда бъдещето. Така казва на всички. Над два метра е. Само това знам. Веднъж търсачите на световни рекорди душеха наоколо, но Ванс не пожела дори да ги зърне.

Джулия знаеше къде е кухнята и Емили само я последва. Помещението беше старо и претрупано, сякаш изскочило от 50-те. Преди години навярно е било свръхмодерна кухня. Преобладаваше червеното — червени плотове, червени и бели плочки и огромен червен хладилник със сребърна дръжка като на фризер. Джулия остави кутията с пая върху плота, обърна се и изгледа изпитателно Емили.

— Много приличаш на майка си — обяви накрая.

— Познаваше ли я? — попита Емили, радостна, че най-сетне е открила човек, склонен да говори за майка й.

— Бяхме в един клас. Но не бяхме близки. — Джулия пъхна ръце в джобовете на джинсите. — Нищичко ли не ти е разказвала?

— Знаех, че е родена в Северна Каролина, но не знаех къде точно. Не знаех дори, че имам дядо. — Джулия повдигна вежди и Емили се почувства принудена да обясни. — Никога не е казвала, че нямам, просто не го е споменавала и аз предполагах, че е починал. Мама не обичаше да обсъжда миналото и аз уважавах избора й. Тя винаги повтаряше, че е безсмислено да се размишлява върху непоправимото минало, при условие че в бъдеще те очакват стотици предизвикателства. Посвещаваше се изцяло на каузите си.

— Какви каузи?

— „Амнести Интернешънъл“, „Грийнпийс“, „Оксфам“. „Чиста околна среда“. Като млада пътувала много. Когато съм се родила, се установила в Бостън. Ангажираше се активно в местните граждански движения.

— Е… това противоречи на очакванията ми.

— И тук ли беше такава? Включваше ли се в разни инициативи?

Джулия припряно извади ръце от джобовете.

— Трябва да вървя.

— О! — объркано възкликна Емили. — Е, благодаря за пая.

— Няма проблем. Ресторантът ми се нарича „Джейс Барбекю“. На Мейн Стрийт е. Намини, когато пожелаеш. Предлагаме най-хубавите сладкиши в цял Малъби. Барбекюто също е добро, но заслугата не е моя. Между другото, дядото ти е в ресторанта. Всяка сутрин закусва там.

Емили я последва до вратата.

— Къде се намира Мейн Стрийт?

Когато излязоха на верандата, Джулия посочи:

— В края на Шелби Роуд завиваш наляво по Догууд. След около половин миля поемаш надясно. Няма начин да я пропуснеш.

Джулия тръгна към стълбите, но Емили я спря.

— Почакай! Снощи забелязах някаква светлина в задния двор. Ти видя ли я?

Джулия се обърна.

— Вече си видяла светлините на Малъби?

— Какво представляват те?

Джулия се почеса по главата и отметна кичур коса зад ухото си, сякаш се чуди как да обясни.

— Светлини, които понякога се стрелкат из горите и полята наоколо. Някои казват, че в града броди дух. Поредната местна странност — уточни тя, сякаш местните странности са десетки. — Не им обръщай внимание и ще си отидат.

Емили кимна.

Джулия понечи да си тръгне, но спря с гръб към Емили. След секунда се обърна отново към нея:

— Слушай, живея в съседната къща. Ще остана тук поне още шест месеца. Потърси ме, ако ти потрябвам. С този град не се свиква лесно. Повярвай ми, знам го от опит.

Емили се усмихна и усети как напрегнатите й рамене се отпускат.

— Благодаря.

Емили не се двоуми много. Реши да открие Мейн Стрийт и да посрещне дядо си. Хубаво щеше да е да се приберат заедно, да установят някакъв нов ред. Той очевидно беше живял твърде дълго сам. Навярно колебливото му държание се дължеше чисто и просто на незнание как да се отнася с нея. „Не чакай светът да се промени, Емили, повтаряше майка й, понякога тревожно и настойчиво, промени го ти!“.

Емили се запита дали не е разочаровала майка си. Не притежаваше страстната й натура, смелостта й, решимостта й. Тя беше предпазлива, а майка й охотно помагаше на всички. Беше странно скроена. Емили й се възхищаваше безрезервно, но невинаги я усещаше близка. Дулси беше жертвоготовна към другите, но никога не молеше за помощ.

Лесно откри Мейн Стрийт. Не би могла да я пропусне — точно както й каза Джулия. Щом свърна вдясно от Догууд, огромна табела я уведоми, че се намира на „Историческата Мейн Стрийт“. Беше дълга, красива улица, по-различна от уютните квартали, през които стигна дотук. В началото й се извисяваха тухлени имения във внушителен федерален стил, построени плътно до тротоара без предни дворове. Отсреща имаше парк с покрита естрада, над която се издигаше красив сребрист ветропоказател във формата на полумесец. След парка и къщите улицата ставаше търговска с множество магазини за сувенири и ресторанти, помещаващи се в строени плътно една до друга стари тухлени сгради. Преди да преполови улицата, Емили преброи седем заведения, предлагащи барбекю. Седем. Явно те бяха източникът на миризмата, забулила града като воал. Иззад някои ресторанти се издигаха кълбета пушек, ухаещ сладостно на дървесина.