Дашиъл Хамет: Момичето със сребърните очи

Телефонът иззвъня и ме събуди. Изтърколих се до ръба на леглото и се пресегнах за слушалката. От нея чух педантичния глас на Стария — шефа на детективската агенция „Континентъл“ в Сан Франциско:

— Извинявай, че те безпокоя, но се налага да идеш до жилищния блок „Глентън“ на Левънуърт Стрийт. Току-що ми се обади някой си Бърк Пангбърн, там живеел, и поиска веднага да му изпратим човек. Май беше доста разтревожен. Нали ще се заемеш? Иди и виж какво иска.

Измънках, че ще ида, и с прозевки, протягания и проклятия по адрес на Пангбърн, който и да беше той, измъкнах тежкото си тяло от пижамата и го напъхах в дрехите за излизане.

Щом стигнах в „Глентън“, установих, че мъжът, който смути сутрешния ми неделен сън, е към двайсет и пет годишен, слаб, с бледо лице и големи кафяви очи, зачервени или от безсъние, или от плач, или от двете заедно. Когато ми отвори, дългата му кестенява коса беше разчорлена. Върху виненочервената копринена пижама носеше бледоморав халат, изпъстрен с големи зелени папагали.

Стаята, в която ме въведе, приличаше на зала за търгове малко преди разпродажба. Тумбести сини вази, криви червени вази, източени жълти вази, вази във всевъзможни форми и цветове, статуетки от мрамор, абаносово дърво и от какво ли не, фенери, настолни лампи и свещници, завеси, килимчета за стена и за под, мебели и джунджурии с причудлив вид, странни картини, закачени на неочаквани места. Не беше стая, където да намериш уют.

— Годеницата ми изчезна! — започна той направо с писклив истеричен глас. — Нещо й се е случило! Станала е жертва на страшен заговор! Искам да я намерите… да я измъкнете от това ужасно…

Дотук го слушах и после изключих. Устата му бълваше порой от думи — „похитен дух… тайнствено нещо… примамена в капан“, — но бяха толкова несвързани, че нищо не загрявах. Затова престанах да се напрягам и го оставих да се изприказва.

Бях виждал и по-разстроени мъже от него, но халатът на папагали и обстановката в тази налудничаво обзаведена стая придаваха на излиянието му театрален вид, а онова, което казваше, звучеше съвсем налудничаво.

В нормално състояние момъкът сигурно изглеждаше чудесно — чертите на лицето му бяха безупречни, устата и брадичката бяха малко безволеви, но пък имаше високо, интелигентно чело. Докато ме заливаше с невъобразима олелия, от която едва улавях по някой мелодраматичен израз, ми хрумна, че по би му отивал халат с кукувици.

Най-сетне запасът му от езикови средства се изчерпа. Беше протегнал към мен двете си ръце в умолителен жест и само повтаряше:

— Ще го направите ли? Ще го направите ли? Нали ще го направите?

Кимнах успокоително и забелязах сълзите, които се стичаха по мършавите му бузи.

— Какво ще кажете да започнем сега отначало? — предложих и предпазливо седнах на някаква засукана пейчица, която хич не изглеждаше стабилна.

— Разбира се! Разбира се! — Той стоеше пред мен широко разкрачен и се опитваше да поприбере косите си с ръка. — Началото. Тя ми пишеше редовно, всеки ден, но изведнъж…

— Това не е никакво начало. — срязах го. — Първо, коя е тя? Второ, що за птица е?

— Тя е Джийн Делано! — възкликна той, удивен от моето невежество. — И ми е годеница. А сега изчезна и знам, че…

Започна нова истерична тирада от изрази като „жертва на гнусен заговор“ и „коварен капан“.

Накрая успях криво-ляво да го успокоя и от онова, което ми каза между емоциалните изблици, разбрах следното:

Този Бърк Пангбърн беше поет. Преди два месеца неговите издатели му препратили писмо от някоя си Джийн Делано, която обсипвала с хвалебствия новата му стихосбирка. Тази Джийн случайно живеела в Сан Франциско, ала не знаела, че поетът диша и твори в същия град. Той й пратил благодарствено писмо и получил отговор. След няколко дни се срещнали. Ако беше така прекрасна, както твърдеше той, нямаше защо да го виня, че се е влюбил. Но беше ли в действителност красавица, или не, нямаше никакво значение — той я смяташе за такава и беше хлътнал здравата.

Тази мадама Делано била отскоро в Сан Франциско и когато поетът се запознал с нея, живеела сама в апартамент на Ашбъри Авеню. Той не знаел нищо за миналото й, нито откъде е дошла. Но от някои намеци и странности в поведението, които не можеше да опише, подозираше, че над нея е надвиснала опасност. Нейното минало, както и настоящето й не били лишени от трудности. Той обаче нямаше понятие какви са те. Не го интересувало. Не знаеше нищичко за нея, освен, че била красива, че я обичал и че обещала да се омъжи за него. Съвсем неочаквано на трети същия месец, тоест точно двайсет и един дни преди онази неделна сутрин, годеницата му напуснала Сан Франциско. Преди това му изпратила бележка по човек.