Дашиъл Хамет: „Златната подкова“

— Този път нямам нищо особено вълнуващо за теб — рече ми Ванс Ричмънд, докато се здрависвахме. — Искам да откриеш един човек, който не е престъпник.

Сякаш искаше да ми се извини. Последните два пъти, когато работихме заедно с този мършав адвокат с посивяло лице, нещата доста загрубяха, стигна се и до стрелба, та затуй сега май си мислеше, че всяка по-незначителна поръчка може да ме приспи. Щеше да се окаже прав, но преди доста време — когато бях двайсетгодишно момче, току-що постъпило в детективската агенция „Континентъл“. Само че оттогава бяха минали петнайсет години й стръвта ми за перчене съвсем се бе изпарила.

— Човекът, който ми трябва — продължи адвокатът, щом седнахме, — е английски архитект на име Норман Ашкрафт. Трябва да е към трийсет и седем годишен, висок е над метър и осемдесет и пет, добре сложен, с нежна кожа, светла коса и сини очи. Преди четири години беше образец на добре поддържан рус британец. Сега може би не е, защото предполагам, че тези четири години са били доста тежки за него.

Та да ти кажа за какво става дума. Преди четири години семейство Ашкрафт живеели в Англия, по-точно в Бристол. По всичко личи, че госпожа Ашкрафт е била доста ревнива, а пък той — много чувствителен. Освен това имал доходи само от професията си, докато тя била наследила добро състояние от своите родители. Болното честолюбие на Ашкрафт било накърнено от това, че е съпруг на богата жена, и само гледал как да докаже, че не е зависим от парите й. Глупаво поведение, разбира се, ала съвсем разбираемо за мъж с такъв темперамент. Една вечер тя му направила забележка, че проявява прекалено внимание към друга жена. Скарали се, той си събрал багажа и — чупката.

След една седмица тя започнала да съжалява за станалото, особено като разбрала, че подозренията й към него са били съвсем неоснователни, и започнала да го търси. Но без особен успех. Все пак успяла да му хване дирите от Бристол чак до Ню Йорк и после до Детройт, където бил арестуван и глобен за нарушаване на нощната тишина по време на пиянска свада. След това потънал в пълна неизвестност за цели десет месеца, но името му пак изплувало — този път в Сиатъл.

Адвокатът започна да рови из хартиите, разхвърляни по бюрото, и измъкна някаква бележка.

— На двайсет и трети май хиляда деветстотин двайсет и трета застрелял крадец в хотелската си стая в града. Тамошните полицаи надушили нещо гнило в цялата работа, ала не могли да уличат Ашкрафт. Убитият без съмнение бил крадец. Ашкрафт отново изчезнал безследно и нищо не се чуло за него допреди близо година. Госпожа Ашкрафт непрекъснато давала обяви за издирването му в най-големите американски вестници.

Един-ден той й писал от Сан Франциско. Писмото било съвсем формално, искал от нея да престане да дава обяви. Отдавна бил скъсал с името Норман Ашкрафт, но му било неприятно да го вижда във всички вестници.

Тя му отговорила с писмо до поискване в Централната поща тук и му съобщила за него чрез обява във вестниците. Той й отвърнал доста саркастично. Писала му отново, помолила го да се прибере у дома. Той пак отказал, но вече с не толкова заядлив тон. Така си разменили няколко писма и тя научила, че е станал наркоман и малкото останала му гордост не позволявала да се върне, докато не заприлича поне малко на онова, което е бил преди. Убедила го да приеме достатъчно пари, за да се поправи. Изпращала му сумите всеки месец до поискване в Централната поща.

Междувременно тя уредила всичките си ангажименти в Англия — нямала близки роднини, които да я задържат там — и дошла в Сан Франциско, за да е по-близо до мъжа си, когато той реши да се съберат. Така минала цяла година. Тя продължава всеки месец да му праща пари. Все още чака завръщането му. А той упорито отказва да се виждат, писмата му са уклончиви, пълни най-вече с подробности за борбата му с опиатите, която водел с променлив успех — ту взимал надмощие, ту попадал пак под властта им.

Тя, естествено, вече се съмнява, че той изобщо има намерение да се върне при нея. Подозира, че няма никакво желание да се откаже от наркотиците и просто я използва да си докарва пари отнякъде. Аз я посъветвах да спре за известно време да праща месечната издръжка. Но тя не иска и да чуе за това. Нали разбираш, обвинява себе си за сегашното му състояние. Убедена е, че нейният глупав изблик на ревност е причина за нещастието му, и се бои да не направи нещо, което може пак да го обиди. По този въпрос не желае да слуша ничии съвети. Иска си мъжа обратно, същия като преди. И ако той не се върне, готова е да му плаща издръжка, докато е жив. Но й се ще да знае какво може да очаква. Не издържа повече да живее в тази ужасна неизвестност.