Дашиъл Хамет: Копелето

Всичко започна в Бостън още през 1917 година. Срещнах Лу Махър на тротоара пред хотел „Тюрингия“ на Тремонт Стрийт и се спряхме да разменим някоя и друга клюка на снега.

Тъкмо бях започнал да му разказвам нещо, и той ме прекъсна:

— Хвърли едно око на онова хлапе, дето идва насам. Оня с тъмния каскет.

Видях кльощаво момче на около осемнайсет години, с подпухнало пъпчиво лице, крива уста, безизразни очи с цвят на лешник и месест, безформен нос. Мина край нас — градския копой и моя милост, без да ни погледне. Тогава забелязах ушите му. Не бяха криви, нито смазани като на боксьор, но ръбовете им следваха някаква странна къдрава мода.

Той сви по Бойлстън Стрийт и изчезна зад ъгъла.

— Това момче ще се прочуе, ако скоро не го приберат на топло или не го пречукат — предрече Лу. — Запомни го. Викат му Копелето. Няма начин, да не му сърбаш попарата някой ден.

— Каква му е далаверата?

— Въоръжени обири и убийства по поръчка. Много е печен. Стреля без грешка и е щур колкото си иска. Не страда от излишно въображение и не се спира пред нищо. Това ми бърка в здравето, щото хитреците ги спипвам най-лесно. Главата си залагам, че Копелето е на дъното на ония истории в Бруклин миналия месец. Ама не мога да го хвана в крачка. Но съм се зарекъл някой ден да го опандизя.

Лу не си изпълни обещанието. Месец по-късно обирджия го застреля в една къща на Одгобон Роуд.

Десетина дни след онзи разговор напуснах бюрото на детективска агенция „Континентъл“ в Бостън, за да опитам как е в армията. Когато войната свърши, се върнах на заплата при частните ченгета, една-две години бачках в Чикаго, после ме прехвърлиха в Сан Фран-циско.

Така, почти осем години по-късно, се озовах седнал зад смачканите уши на Копелето в боксовата зала „Дриймланд“ на Стайнър Стрийт.

Там се млатеха всеки петък. Онази паметна вечер бях свободен за първи път от няколко седмици. Влязох в залата и се настаних на един твърд дървен стол по-близо до ринга да позяпам как се справят юнаците. Чак след четвъртия рунд мернах тези странни и познати уши два реда пред мен.

В първия момент не можах да включа чии са. Не виждах лицето на мъжа. Той гледаше спокойно как Кид Сиприани и Бъни Кио си разменят удари. Аз пропуснах почти целия мач. Но в почивката преди следващата среща Копелето се обърна да каже нещо на мъжа до него. Тогава го познах.

Не се бе променил много, за разхубавен да не говорим. С още по-тъп поглед и с още по-изчанчена уста. Същото подпухнало лице, макар и не толкова пъпчиво.

Седеше точно между мен и ринга. След като се сетих кой е, нямаше смисъл да изпускам това, за което бях платил. Можех да гледам бокса над главата му, без да се притеснявам, че ще ми избяга.

Доколкото знаех, не беше обявен за издирване — поне никой от „Континентьл“ не го търсеше — и ако крадеше портфейли или се влачеше с някоя банда, нямаше да му обърна внимание. Ние рядко се захващахме с такива дреболии. Но въоръжените грабежи винаги ни интересуват. Най-важните клиенти на „Континентьл“ са застрахователните компании, а застраховките срещу обир са сериозна част от техните приходи — или разходи.

Копелето стана да си върви по средата на главния мач заедно с почти половината от зрителите в залата, защото двамата мускулести мъжаги на ринга се чудеха как по-нежно да се погалят. Тръгнах след него.

Вървеше сам. Не беше трудно да го следя. По улиците беше пълно с боксови запалянковци, които се прибираха. Копелето тръгна по Филмор Стрийт, хапна бекон с ориз и пи кафе в една закусвалня, после се качи на трамвай номер 22.

На Макалистър Стрийт се прехвърли на номер 5 и слезе на Полк. Тръгна на север, на следващата пряка сви обратно на запад, мина една пресечка и се вмъкна в олющена кооперация на южната страна на Голдън Гейт Авеню между Ван Нес и Франклин. На приземния етаж имаше ремонтна работилница, а на втория и третия даваха стаи под наем.

Нещо прещрака в главата ми. Ако беше слязъл на Ван Нес или на Франклин, щеше да си спести голямо ходене. А той отиде чак до Полк и се върна обратно. Дали пък не искаше да се поразходи?

Повисях на отсрещната страна в очакване още някой тъмен прозорец да светне, след като той влезе вътре. Но уви. Или стаята му не гледаше към улицата, или беше много предпазлив младеж. Сигурен бях, че не ме е усетил. Нямаше как в навалицата.

След като не научих нищо отпред, тръгнах по Ван Нес Авеню, за да огледам отзад. Сградата опираше в малка пряка — Редууд Стрийт. От тази страна светеха четири прозореца, но те не ми говореха нищо. Имаше задна врата, вероятно на работилницата. Едва ли обитателите от горните етажи можеха да я използват.