Дашиъл Хамет - Копелето

— Сигурно ме мислите за откачена — усмихна се тя. — Натрапих ви се на улицата, без изобщо да ви познавам, и само ви хабя времето и нервите.

— Нищо подобно — излъгах много сериозно. — Мисля, че сте доста хладнокръвна за жена, която без съмнение не е свикнала с такива истории.

Тя придърпа малък диван по-близо до радиатора и до масичката с бутилката. Настани се там и ми кимна да седна до нея.

Моравото куче скочи в скута й. Тя го свали долу. То понечи да се върне. Острият връх на обувката й рязко го запрати настрани. Франа изскимтя, подви опашка и се свря под един стол в другия край на стаята.

Заобиколих покрай цялата стая, за да избегна прозореца. Имаше перде, но не бе достатъчно плътно, за да скрие всичко от очите на Копелето, ако стоеше в своята бърлога и зяпаше насам с бинокъл.

— Всъщност не съм хладнокръвна наистина — рече тя, докато се намествах до нея. — Ужасно съм страхлива. И дори започвам да свиквам… Всичко е заради мъжа ми, по-точно онзи, дето ми беше мъж. Трябва да ви разкажа. Заслужавате обяснение заради кавалерството, което проявихте, а и не искам да мислите неща, които не са верни.

Опитах да си придам доверчив вид. И се приготвих да не повярвам на нито една нейна дума.

— Ревнив е до безумие — продължи тя с тихия си нежен глас и с онова особено произношение, съвсем слабо доловимо, за да се нарече чуждестранен акцент. — Стар и невероятно гаден. Праща разни мъже по петите ми. Веднъж имаше и жена… тези, които видяхте, не са първите. Не знам защо ме преследват. Да ме убият може би, да ме осакатят, да ме нарежат на парчета… дявол знае.

— А онзи, с когото пътувахте в таксито, и той ли е от тях? — попитах. — Карах след вас, когато ви нападнаха, и го видях. Той какъв е?

— И той е с тях! Отначало не знаех, но явно е така. Той не ме защитава. Номера и нищо повече.

— Пробвахте ли да свирнете на ченгетата за сладурчето?

— Не ви разбрах.

— Оплаквахте ли се в полицията?

— О, да — сви тя шоколадови рамене, — но по-добре да си бях мълчала. Беше в Бъфало и знаете ли как го укротиха, мисля, че така му казвате? С глоба от хиляда долара. Голяма работа! Какво са хиляда долара за неговата ревност? Дори… дори не искам да си спомням колко глупости се изписаха по вестниците… подигравките им. Трябваше да напусна Бъфало. Да, веднъж пробвах да свирна на ченгетата. Но никога повече.

— Бъфало? — опипах почвата. — Живял съм там известно време — на Кресънт Авеню.

— Знам го. Това е точно до Делауер Парк.

Така беше. Но това, че знаеше една улица в Бъфало, не доказваше нищо.

Тя ми наля още бренди. Аз реагирах светкавично и пак ограничих грамажа до количество, подходящо за човек, който има работа. Нейната чаша се напълни догоре, както преди. Отпихме и тя ми поднесе лакирана кутия с цигари — дълги и тънки, свити на ръка в черна хартия.

Дръпнах от моята само два-три пъти. На миризма, вкус и горене беше като барут.

— Не ви ли харесват цигарите ми?

— Аз съм малко старомоден — извиних се, смачках фаса в бронзовия пепелник и бръкнах в джоба за моя пакет. — Стигнал съм едва до тютюн. Какво има в тези фойерверки?

Тя се разсмя. Смехът й бе приятен и някак гугукащ.

— Ужасно съжалявам. Много хора не ги харесват. Прибавила съм индийски тамян към тютюна.

Замълчах. Нормално беше да се очаква подобно нещо от жена, която боядисва кучето си мораво.

Точно в този момент то се размърда под стола и задраска с нокти по пода.

Жената с шоколадовия цвят изведнъж се оказа в скута ми, в обятията ми и с ръце около врата ми. Съвсем отблизо, ококорени от ужас, очите й съвсем не изглеждаха тъмни. Бяха сиво-зелени. Тъмнината идваше от сянката на тежките мигли.

— Кучето беше — уверих я и я върнах на мястото й на дивана. — Играе си под стола.

— Ох! — въздъхна тя с огромно облекчение.

Дойде време за нова порция бренди.

— Виждате каква страхотна пъзла съм — поясни тя, след като изля в устата си третата конска доза. — Но, ах, толкова много ми се струпа на главата. Чудя се как още не съм откачила.

Може би трябваше да й кажа да не се фука прекалено, защото бездруго не е далеч от полудяването, но вместо това кимнах състрадателно.

Тя захапа нова цигара на мястото на предишната, която изпусна от уплаха. Очите й отново се превърнаха в тъмни, тънки процепи.

— Май не беше прилично — тя се усмихна някак особено и на едната й буза се появи малка трапчинка — да се хвърля в ръцете на мъж, без да знам нито името му, нито какъв е.

— Лесно ще го уредим. Казвам се Йънг — излъгах — и мога да ви осигуря кашон скоч на цена, която ще ви учуди. Няма да се обидя, ако ме наричате Джери. Така правят повечето от дамите, на които позволявам да седят в скута ми.