Дашиъл Хамет - Копелето

Колкото и тъпо да беше, свърши работа. Били скочи на крака и сви лапите си в юмруци.

— Я да се поразходим двамата — реши той. — Навън има достатъчно място.

Станах, отблъснах стола назад с крак и цитирах Червения Бърнс:

— „Ако си достатъчно близо, и стаята стига.“

На човек като него няма нужда много да обясняваш. Тръгнахме да се обикаляме.

Започнахме с юмруци — Той замахна с десния към главата ми. Аз се гмурнах под него и забих с все сила ляв и десен в шкембето му. Оня си глътна тютюна. Ала не се предаде. Малко мъже са толкова яки, колкото изглеждат. Той беше от тях.

Въобще не му беше ясно за какво става дума. Неговата представа за бой бе да застане и да размахва юмруци — ляв, десен, ляв, десен. Само дето не вкара нито един кош. Целеше се все в главата, а нея отклонявах най-лесно.

Имах достатъчно пространство да се движа. Бомбардирах корема му. Блъсках го в гърдите. Пак в корема. След всеки мой удар той сякаш порастваше с два сантиметра и две кила и набираше още конски сили. Когато удрям, не се шегувам, ала този дънер от мускули дори не се трогна, че го накарах да си изяде тютюна.

Винаги с право съм се гордял, че мога да се бия. Сега бях разочарован, че това туловище понася всичките ми самоотвержени крошета, без дори да изохка. Но не се отчайвах. Не можеше вечно да стърчи така. Овладях се и се съсредоточих върху работата.

На два пъти ме фрасна. Първо в рамото. Ударът почти ме завъртя. Не знаеше как да продължи. Сбърка посоката. Избягах му. Втория път ме уцели в челото. Някакъв стол ме подпря да не падна. Заболя ме. Но него трябва да го е заболяло повече. Черепът е по-твърд от кокалчетата. В последния миг се измъкнах изпод налитащото туловище и му треснах един по тила за спомен.

Докато Били се изправяше, над рамото му зърнах лицето на жената. Очите й блестяха зад тежките мигли, полуотворената й уста откриваше белите й зъби.

Били се умори от бокса и го обърна на борба с хватки. Аз лично бих останал на бой с юмруци. Но не можех да му откажа. Беше домакин. Сграбчи ме за китката, дръпна ме и гърдите ни се сблъскаха.

И в тази работа го биваше колкото в онази. Не му и трябваше. Беше достатъчно тежък и достатъчно силен, и направо си играеше с мен.

Оказах се под него, когато паднахме на пода и се затъркаляхме. Голямо напъване хвърлих. Напразно. Три пъти му приложих ножица, но късите ми крака не можеха да обхванат онова огромно тяло. Отхвърляше ме така, сякаш забавляваше бебе. Нямаше никакъв смисъл да се мъча с краката му. Никой не можеше да ги тръшне. Ръцете му не бяха по-слаби. Отказах се от всякакви опити.

Нищо, което знаех, не помагаше срещу това чудовище. Беше извън моята категория. Гледах да пестя силите, които ми бяха останали, пазех се да не ме смаже и дебнех възможност да го надхитря.

Доста ме подмята насам-натам. Тогава дойде моят ред.

Бях паднал По гръб, изстискан почти докрай, може би с изключение на един-два вътрешни органа. Той коленичи разкрачен над мен и ме сграбчи с грамадните ръце за гърлото.

Много неща не му бяха ясни на юнака!

Така не се души човек — не и ако ръцете му са свободни и знае, че всяка ръка е по-силна от всеки единичен пръст.

Изсмях се в моравата му мутра. Хванах кутретата му и започнах да ги отделям от врата си. Нямаше място за майтап. Аз бях загазил съвсем, а той не. Но пръстът на всекиго е по-слаб от ръката на всеки друг. Извих кутретата назад. Счупиха се едновременно.

Той изрева. Докопах следващите пръсти — безименните.

Единият от тях отиде. Миг преди да спраскам и другия, Били ме пусна.

Надигнах се и забих рязко глава във физиономията му. Измъкнах се изпод него и двамата едновременно скочихме на крака.

На вратата се позвъни.

От лицето на жената изчезна всякакъв интерес към двубоя. Появи се страх. Тя запуши устата си с ръка.

— Попитай кой е — изпъшках.

— Кой… кой е? — изхриптя тя безжизнено.

— Госпожа Кийл — долетя възмутеният отговор от стълбището. — Спрете веднага тази тупурдия! Наемателите се оплакват! И с основание! На какво прилича това? Кое време е? Стига с тия гости и дандании!

— Хазяйката — прошепна мургавелката. После се провикна към вратата:

— Извинете, госпожо Кийл. Няма да има повече шум.

През вратата се чу нещо като подсмърчане и шум от отдалечаващи се крачки.

Инес Алмад се смръщи укорително към Били.

— Не биваше да правиш така — скара му се.

Той смирено местеше очи ту към пода, ту към мен. Както ме гледаше, лицето му пак се наля с кръв.