Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Каквото и да пада от небето, не го проклинай. Включително дъжда.

Каквото и да се сипе, колкото и проливен да е пороят или ледена — суграшицата, никога не бива да ругаеш онова, което са ни отредили небесата. Знае го всеки. Включително Зелиха.

Въпреки това този първи петък от юли, докато вървеше по тротоара, покрай безнадеждното задръстване из улиците, и бързаше за часа, за който вече бе закъсняла, тя псуваше като хамалин, съскаше и не спираше да ругае разместените плочи и високите си токове, мъжа, който я преследваше, шофьорите, които вкупом натискаха трескаво клаксоните, макар и всички в града да бяха наясно, че шумът няма да помръдне автомобилите, цялата Османска династия, която навремето е превзела Константинопол и после не се е отказала от грешката си, и, разбира се, дъжда… проклетия летен дъжд.

Дъждът е жива мъка тук. В други части на света един порой вероятно ще бъде посрещнат от почти всички и всичко като благодат, като нещо добро за реколтата, добро за фауната и флората и, ако случайно ви е обзела романтика, добро за влюбените. Не и в Истанбул. За нас дъждът не опира до това, че ще се мокриш. Нито пък до това, че ще се цапаш. За нас дъждът е свързан с ярост. Той е кал, безредие и гняв, сякаш и без него са ни малко. И битка. Винаги битка. Като котета, метнати в кофа с вода, ние — общо десет милиона на брой — се борим напразно с капките. Не може да се каже, че в тази схватка сме съвсем сами, защото в нея се включват и улиците с допотопните си имена върху ламаринени табели и надгробните камъни на безброй светии, пръснати във всички посоки, включват се и купчините боклук, които чакат почти на всеки ъгъл, чудовищно огромните строителни изкопи, които не след дълго ще се превърнат в лъскави модерни сгради, и чайките… Всички се вбесяваме, когато небесата се отварят и се заизсипват по главите ни.

После обаче, щом последните капки достигат земята, а много други са се закрепили едва-едва по измитите от прахта листа, в онзи незащитен миг, когато и ти, и самият дъжд не сте съвсем сигурни дали най-после е спряло да вали, в онзи промеждутък всичко притихва. В една безкрайна минута небето сякаш се извинява за бъркотията, в която ни е оставило. А ние — с капки, стичащи се по косата ни, с вода по маншетите и уплаха в погледа, извръщаме очи към небето, което сега е в по-светъл оттенък на лазурното и е по-ясно от всякога. Взираме се нагоре и неволно се усмихваме. Прощаваме му — както винаги.

В онзи момент обаче все още валеше като из ведро и Зелиха изобщо не бе готова да прощава. Не носеше чадър, защото се беше зарекла, че щом е достатъчно глупава да хвърля куп пари и да купува поредния чадър от поредния уличен търговец, колкото да го забрави някъде веднага щом грейне слънце, заслужава да се мокри до кости. И без това беше късно. Вече беше вир-вода. Ето по какво дъждът приличаше на скръбта: правиш всичко възможно да не те засегне, да си останеш сух и невредим, но ако и когато не го постигнеш, настъпва миг, в който започваш да възприемаш дъжда не като капки, а като несекващ порой, и затова решаваш, че вече е все едно и можеш да се намокриш.

Дъждът се стичаше от тъмните къдрици по широките рамене на Зелиха. И тя като всички жени в семейство Казанджъ се беше родила с гарвановочерна къдрава коса, но за разлика от тях предпочиташе да я носи така. Нефритенозелените й очи, обикновено широко отворени и изпълнени с пламенна интелигентност, от време на време се присвиваха и се превръщаха в две резки на пълно безразличие, присъщо само на три вида хора: безнадеждно лековерните, безнадеждно отчуждените и безнадеждно обнадеждените. Тъй като Зелиха не спадаше към никой от тях, безразличието й — колкото и мимолетно да бе — беше трудно обяснимо. То прикриваше като с балдахин душата й, за да я направи безчувствена като след упойка, но след миг се изпаряваше, оставяйки Зелиха сама в тялото й.

Ето как се чувстваше тя в онзи първи петък на юли: напълно безучастна, сякаш упоена, настроение, направо пагубно за човек, който като нея преливаше от живот. Дали заради това днес Зелиха не изпитваше никакво желание да се бори с града, а и с дъжда заедно с него? Докато безразличието й ту изникваше, ту се скриваше като йо-йо със свой си ритъм, махалото на настроението й се люшкаше между две крайности: Зелиха ту изпадаше във вцепенение, ту започваше да фучи.