Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

За неин късмет точно тогава мъжът в тойотата зад таксито изгуби търпение и натисна клаксона. Сякаш изтръгната от кошмар, Зелиха дойде на себе си и потрепери при мисълта в какво ужасно положение е изпаднала. Както винаги се стресна, че е склонна към насилие. В миг се успокои и се отдръпна, после се помъчи да се провре през тълпата. Но в бързината десният й ток хлътна между клатещите се плочи на тротоара. Вбесена, Зелиха издърпа крак от локвата под плочата. Токът й обаче не излезе — счупи се и с това й напомни за едно правило, което не е трябвало да забравя:

Сребърното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследва мъж, не губи самообладание, защото, загуби ли самообладание, започне ли да нервничи, преследваната жена само ще си утежни положението.

Таксиметровият шофьор се изсмя, клаксонът на тойотата отзад ревна още веднъж, дъждът се усили и няколко минувачи изцъкаха в хор, макар че така и не се разбра какво точно не одобряват. В суматохата Зелиха зърна лъскавия стикер, блестящ във всички цветове на дъгата отзад на таксито: „НЕ МЕ НАРИЧАЙ НЕГОДНИК! — гласеше той. — НЕГОДНИЦИТЕ СЪЩО ИМАТ СЪРЦЕ!“ Докато стоеше и гледаше недоумяващо думите, тя изведнъж усети нечовешка умора — такава умора и стъписване, сякаш онова, с което се беше сблъскала, не бяха делничните проблеми на истанбулчанките. Сякаш бе таен шифър, съставен от далечен ум специално за нея — да го разчете, а тя, нали беше обикновена простосмъртна, не е успяла. Не след дълго таксито и тойотата потеглиха, а минувачите тръгнаха всеки по своя път, оставяйки Зелиха, която държеше счупения ток нежно и покрусено, сякаш е мъртва птица.

Е, в безредната вселена на Зелиха може и да имаше мъртви птици, но със сигурност не и нежност и покруса. Тя не искаше и да чуе за такива неща. Изправи гръб и се постара да продължи на един ток, колкото и непохватно да се получаваше. След малко вече бързаше сред множеството с чадърите — куцукаше с оголени изумителни крака, сякаш е фалшива нота. Теменужена нишка, изключително неподходящ оттенък в плетеницата от кафяво и сиво и още кафяво и сиво. Колкото и да не се вписваше цветът, тълпата бе толкова огромна, че скоро погълна несъзвучието и вкара отново Зелиха в такт. Тълпата не се състоеше от стотици тела, които дишат, потят се и изпитват болка, тя сякаш бе едно-единствено тяло, което диша, поти се и изпитва болка под дъжда. Все едно дали под дъжда или под слънцето. Да вървиш в Истанбул, означаваше да вървиш в крак с тълпата.

Зелиха тръгна покрай десетките груби на вид мъже, които, без да продумват, бяха застанали един до друг по стария мост Галата и стискаха в едната ръка чадър, а в другата — въдица, и им завидя, че умеят да стоят на едно място и да чакат с часове риба, каквато не съществува, а и да съществува, е толкова дребна, че не става за друго освен за стръв за друга риба, която няма да се хване никога. Колко изумително беше умението да постигаш достатъчно, постигайки малко, а вечерта да се прибереш у дома с празни ръце и въпреки това да си доволен! На този свят спокойствието пораждаше късмет, а късметът — блаженство — най-малкото така подозираше Зелиха. По този въпрос можеше да се ограничи само с подозрения, защото никога дотогава не бе вкусвала такова спокойствие и се съмняваше това да се случи някога. Най-малкото днес. Днес точно нямаше да се случи.

Докато прекосяваше Капалъ Чарши, колкото и да бързаше, забави крачка. Нямаше време да пазарува, щеше само да влезе да надзърне — каза си тя, докато разглеждаше витрините. Запали цигара и докато димът се виеше на нагъната струйка от устата й, се почувства по-добре, почти успокоена. В Истанбул не се гледаше с добро око на жена, която пуши по улиците, но на кого му пукаше! Зелиха вдигна рамене. Нима вече не бе обявила война на обществото? С тази мисъл тя се насочи към по-старата част на пазара.

Тук имаше продавачи, особено на бижута, които я познаваха по име. Зелиха имаше слабост към лъскавите аксесоари от всякакъв вид. Към кристалните шноли, брошките с фалшиви диаманти, проблясващите обици, перлените бутониери, шаловете на ивици като зебра, атлазените чантички, шифонените кърпи, копринените понпони и към обувките, винаги на високи токове. Нямаше ден, в който да е минала през пазара и да не се е отбила в поне няколко магазина, за да се попазари и накрая да плати много по-малко от сумата, посочена за неща, каквито изобщо не е смятала да купува. Днес обаче само мина покрай няколко сергии и погледна една-две витрини. Нищо повече.