Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Истанбул, 2016 г.

В един обикновен пролетен следобед, безкраен и задушен като всички пролетни следобеди в Истанбул, тя усети, че в душата ѝ зейва бездна и е способна да убие някого. Винаги беше подозирала, че дори и най-кротките и мили жени са склонни към насилие, когато са стресирани. Знаеше, че не е нито кротка, нито мила, затова смяташе, че потенциалът ѝ да губи контрол е значително по-голям. "Потенциал" е подвеждаща дума. Преди всички твърдяха, че Турция има голям потенциал, а видяхме какво стана... Успокояваше се с мисълта, че в крайна сметка и нейният тъмен и пагубен потенциал ще се окаже безполезен.

За късмет Съдбата, тази добре запазена извечна плоча, на която е изписано всичко минало и предстоящо, я пазеше от погрешни действия. Живееше достоен живот. Не беше навредила на никое човешко същество, не и умишлено, поне в последно време, като изключим безобидните клюки и одумвания по чужд адрес, които, изглежда, не бяха голям грях – в противен случай бездните на ада щяха да се пръскат по шевовете от прегрешили. Единственият огорчен от нея вероятно беше Бог, а Той, макар че беше силно докачлив и прочут със своенравието си, никога не се засегна. Да нараняваш и да бъдеш нараняван е присъщо на хората.

В очите на семейството и приятелите Наспери Налбантоглу, или Пери, както ѝ викаха всички, беше добър човек. Участваше в благотворителни акции и в кампании в помощ на болните от алцхаймер и на бедните семейства, прекарваше часове в старчески домове, за да участва в турнири по табла, където нарочно губеше, разнасяше храна на плодовитите улични истанбулски котки и често плащаше сметките за кастрацията им, редовно присъстваше на училищните представления на децата си, устройваше изискани вечери за шефа и колегите на мъжа си, постеше през първия и последния ден на Рамазан, като прескачаше другите дни, а на всеки Байрам даваше курбан с къносана овца. Никога не хвърляше боклуци на улицата, не се пререждаше в супермаркета и не повишаваше глас – дори когато се държаха лошо с нея. Прекрасна съпруга, прекрасна майка, прекрасна домакиня, прекрасна гражданка и прекрасна модерна мюсюлманка – такава беше тя.

Като талантлив шивач времето беше съшило без видими ръбове двете платна, с които бе обвит животът ѝ: в едното бе втъкано онова, което хората мислеха за нея, а в другото – онова, което тя мислеше за себе си. Представата на хората за нея и себевъзприятието ѝ се бяха слели в едно и вече ѝ беше трудно да различи какви са хорските очаквания за нея и колко от всичко това е по нейна воля. Понякога я обземаше непреодолимо желание да грабне кофа със сапунена вода и да измие улиците, площадите, правителството, парламента, бюрокрацията, като пътьом изплакне някоя и друга уста. Мръсотията беше навсякъде. Имаше толкова много счупено за поправяне и толкова много грешки за коригиране. Всяка сутрин, на излизане от къщи тя въздишаше и се надяваше, че с дъха си ще прогони боклука от предишния ден. Макар да поставяше под въпрос съвършенството на света и да не преглъщаше неправдите, тя беше решила преди няколко години да е доволна от онова, което има. Затова беше изненадана, когато един съвсем обикновен, невзрачен ден Пери, почитана, уважавана и на трийсет и пет, се улови, че се взира в бездната в душата си.

След време се успокояваше, че за случилото се онзи следобед виновен е бил трафикът. Боботещ, тътнещ, кънтящ, той напомняше бойните викове на хиляди воини. Целият град приличаше на гигантски строителен обект. Истанбул се беше разраснал неудържимо и продължаваше да расте – издута златна риба, погълнала повече от необходимото, но все такава лакома. Когато си спомняше за ужасния следобед, Пери си повтаряше, че ако не беше безнадеждното улично задръстване, веригата от заспали в паметта ѝ събития никога нямаше да се задвижи.

Пълзяха по улицата, частично блокирана от обърнат камион, притиснати сред превозни средства от всякакъв калибър. Пери потупваше с пръсти по кормилото и сменяше програмата на радиото през няколко минути, а дъщеря ѝ седеше отегчено до нея със слушалки на ушите. Като вълшебна пръчица в ръцете на зла вещица, трафикът превръщаше минутите в часове, хората – в грубияни и оскъдното благоразумие – в лудост. Това беше нормално за град като Истанбул, който разполагаше с колкото искаш време, грубияни и лудост. Един час повече или по-малко, един грубиянин в повече или един луд по-малко – идваше момент, когато всичко това беше без значение.