Элиф Шафак: Трите дъщери на Ева

– Крадци! Помощ! Откраднаха ми чантата!

Колите зад нея надуваха клаксони и напираха да тръгнат. Беше ясно, че никой няма да помогне. Пери се подвоуми, но само за миг. С рязко и умело движение завъртя волана, качи колата на тротоара и остави аварийните светлини да мигат.

– Какво правиш, мамо?

Не отговори. Нямаше време. Видя посоката, в която изчезнаха децата и трябваше веднага да хукне след тях. Инстинктът ѝ подсказваше, че ако ги настигне, ще може да си върне това, което по право ѝ принадлежи.

– Мамо, да вървим! Това е само една чанта, при това менте!

– В нея има пари и кредитни карти.

Дениз се притесняваше и дори изпитваше срам. Не обичаше да привлича внимание и предпочиташе да се слее с тълпата – като капка сивота в сивото море. Бунтарството ѝ беше насочено единствено към майка и.

– Не мърдай оттук! Заключи вратите и ме чакай! Веднъж поне ме послушай. Моля те! – нареди Пери.

– Ама, мамо...

Без да мисли, ама изобщо без да мисли, Пери се втурна след просякинчетата, като забрави, че е на високи токове. Събу се и хукна боса. Вътре в колата дъщеря ѝ я гледаше с ококорени от почуда и ужас очи.

Следвана от хорските погледи, със зачервено лице и понесла тежестта на възрастта си, съпругата-домакиня-майка (на три деца) тичаше в лилавата рокля, а гърдите ѝ подскачаха лудо, но нищо не можеше да направи, за да ги спре... Въпреки това беше обзета от странно чувство за свобода, навлизайки в някаква безименна, забранена зона, тичаше с всички сили, прекоси пътя и се насочи към вътрешните улици сред подигравателния смях на шофьорите и пронизителното грачене на гларусите над главата ѝ. Ако се поколебаеше и намалеше ход дори за секунда, щеше да е потресена от онова, което правеше. Възможността да стъпи на ръждив пирон, счупена бирена бутилка или урина на плъх щеше да я ужаси. Ала Пери тичаше. Понесени от своя собствена памет и някак, независимо от тялото, краката ѝ хвърчаха все по-бързо и по-бързо, напомняйки за времето в Оксфорд, когато в дъжд или пек тя тичаше по пет километра всеки ден.

Пери обичаше да тича. Но както много други радости в живота ѝ, тази също си беше отишла завинаги.

Истанбул, 80-те години

Когато Пери беше дете, семейство Налбантоглу живееше на улица "Ням поет", в квартал на по-бедната средна класа в азиатската част на Истанбул. Сред отлитащите дни от отворените прозорци се носеше букет от миризми на пържен патладжан, смляно кафе, топли питки и къкреща яхния с чесън, като уханието се просмукваше навсякъде, промъкваше се през решетките на канавките и беше толкова силно, че утринният вятър се обръщаше и хукваше в обратна посока. Но жителите не се оплакваха. Те не усещаха специфичния мирис, осезаем само за хора от други квартали, които рядко се вясваха тук. Къщите бяха безразборно подредени и стърчаха като надгробни паметници в запустяло гробище. Над всичко тегнеше пелена от отегчение, която се вдигаше само когато мамещите в някоя игра деца раздираха въздуха с виковете си.

За странното име на улицата се разказваха какви ли не истории. Някои казваха, че наблизо живял известен османски поет, който бил възмутен от малкото възнаграждение за изпратено в двореца стихотворение. Той се заклел, че няма да продума, докато не бъде възнаграден подобаващо от султана.

"Не се съмнявам, че Владетелят на земите на Цезар и Александър Велики, Господарят на три континента и пет морета и Божията сянка на земята би възнаградил с безмерната си щедрост своя скромен поданик. Ако ли пък не, това ще бъде знак, че стиховете ми са недостойни, и аз ще остана ням до деня на смъртта си. По-добре мъртъв, отколкото провалил се поет." Това били последните му думи, преди да се смълчи като среднощен сняг. Не го направил от суета. Той уважавал, боял се и се подчинявал на човека, когото смятал за свой господар. Но като представител на изкуството жадувал за повече внимание, хвалебствия и обич – е, няколко монети в повече щели да са добре дошли.

Когато историята на поета стигнала до ушите на султана, той бил развеселен от безочието му и решил да го възнагради. Като всички деспоти той също изпитвал смесени чувства към хората на изкуството. Не одобрявал непредсказуемостта и свободомислието, но пък се наслаждавал на присъствието им, стига да спазвали границите на приличие. Творците гледали необичайно на света, а това можело да е и забавно, освен когато не е. На султана му харесвало някои от тях да живеят в двореца, за да ги държи под око. Те имали свободата да казват онова, което мислят, при условие че не критикуват държавата, законите, религията, Всевишния и най-вече – суверена.