Л. Смит: Дъщери на мрака

книга втора от поредицата "Нощен свят"

Роан, Кестрел и Джейд — каза Мери-Линет, когато тя и Марк минаха покрай една стара викторианска ферма.

— Какво?

— Роан. Кестрел. И Джейд. Така се казват момичетата, които скоро ще дойдат да живеят тук. — Мери-Линет кимна с глава към къщата, тъй като ръцете й бяха заети с голям градински стол. — Това са племенничките на госпожа Бърдок. Не помниш ли, че вече ти казах за тях?

— Смътно — отвърна Марк, намествайки на рамото си телескопа, който носеше, докато двамата се изкачваха по обраслия с ниски дървета хълм. Както Мери-Линет добре знаеше, краткият му отговор означаваше, че брат й изпитва силно смущение.

— Какви прекрасни имена — каза тя. — И самите те сигурно са много мили момичета. Или поне така твърди госпожа Бърдок.

— Госпожа Бърдок е луда.

— Тя е просто ексцентрична. Вчера ми каза, че всичките й племеннички са много красиви. Знам, че може би преувеличава и че е пристрастна, но звучеше много убедена в думите си. Всяка от тях била прелестна по свой начин.

— Тогава по-добре да отидат в Калифорния — промърмори Марк под носа си. — Там ще могат да позират за модните журнали. Къде да сложа това нещо? — добави той, когато стигнаха до билото на хълма.

— Ето тук. — Мери-Линет остави градинския стол на земята. Сетне утъпка леко мястото, за да може телескопът да стои в правилно положение, и каза като че ли между другото: — Знаеш ли, мислех си, че бихме могли утре да отидем у тях и да се запознаем с момичетата… Просто да ги поздравим и да ги посрещнем с добре дошли…

— Ще престанеш ли? — каза Марк троснато. — Аз мога и сам да организирам живота си. Ако искам да се запозная с някое момиче, и сам мога да го направя. Не се нуждая от помощта ти.

— Добре, добре. Не се нуждаеш от помощта ми, разбирам. Но внимавай с окуляра, моля те.

— Освен това какво смяташ да им кажеш? — попита Марк, събрал известна смелост. — Добре дошли в Брайър Крийк, където нищо не се случва. Където има повече койоти, отколкото хора. И където единственото забавление е надбягването с мишки в бара „Голд Крийк“…

— Добре, добре — въздъхна Мери-Линет. Тя погледна по-малкия си брат, който точно в този момент беше огрян от последните лъчи на залязващото слънце. Ако човек го видеше сега, би си помислил, че не е боледувал нито ден от живота си. Косата му беше тъмна и лъскава като тази на Мери-Линет, очите му бяха също толкова сини и ясни, а погледът пълен с живот. Той имаше същия загар като нейния и същия здрав цвят на бузите.

Но като дете Марк беше слабичък и мършав и с усилие си поемаше всеки следващ дъх. Астмата му беше толкова тежка, че почти цялата си втора година прекара в кислородна палатка, борейки се за живота си. Мери-Линет, която беше година и половина по-голяма от него, се питаше всеки ден дали нейното братче някога ще се върне у дома.

Болестта промени Марк, всички тези самотни дни в палатката, където дори собствената му майка не можеше да го докосне. А когато излезе от болницата, беше станал стеснителен и боязлив — държеше се за ръката на майка си през цялото време. И години наред не можеше да спортува като другите деца. Това обаче беше преди много време — тази година Марк вече щеше да бъде в единадесети клас — но все още беше срамежлив. И когато се почувстваше заплашен или засегнат от нещо, ставаше избухлив и можеше да ти наговори какво ли не.

На Мери-Линет много й се искаше едно от новите момичета да се хареса на брат й, да го накара да се отпусне малко, да му вдъхне увереност. Може би щеше да успее да уреди това по някакъв начин.

— За какво мислиш? — попита Марк подозрително.

Мери-Линет си даде сметка, че твърде дълго време го е гледала втренчено.

— Ами, мислех си дали тази вечер ще има добра видимост — каза тя мило. — Август е най-добрият месец за наблюдаване на звездите. Въздухът е толкова топъл и тих. Хей, ето я и първата звезда! Намисли си желание.

Тя посочи ярката светла точка над южния хоризонт. Номерът мина. Беше успяла да отвлече вниманието на брат си и той погледна в указаната посока.