Л. Смит - Дъщери на мрака

Мери-Линет се загледа в тъмния тил на Марк. „Ако това би могло да се сбъдне, бих ти пожелала да ти се случи нещо романтично — помисли си тя. — Бих пожелала същото и на себе си, но не би имало смисъл, защото в този град няма никой, с когото да изживееш нещо подобно.“

Нито един от съучениците й в училище — с изключение може ми на Джереми Лавет — не разбираше защо се интересува толкова живо от астрономия и какво чувстваше, когато гледаше звездното небе. През повечето време Мери-Линет не я беше грижа за това, но понякога изпитваше някаква смътна тъга в гърдите си. Копнеж да не бъде толкова самотна. Ако имаше право на желание, то щеше да бъде именно това — да сподели тази нощ с някого.

Е, стига толкова. Нямаше смисъл да потъва в такива мисли. И освен това звездата, към която отправяше своите желания, изобщо не беше звезда, а планетата Юпитер, макар да не искаше да каже това на брат си.

Марк тръсна глава, докато вървеше по пътеката, която се виеше между шубраците от мечо грозде и отровен бучиниш. Трябваше да се извини на Мери-Линет. Не беше искал да я обиди. Всъщност сестра му беше единственият човек на света, с когото той се опитваше да бъде добър и мил.

Но защо трябваше винаги да се бърка в живота му? Нещата стигаха дотам, че да му казва кога да си пожелава разни желания. Марк всъщност не я послуша. „Но ако все пак си намисля някакво желание — каза си той, — което няма да направя, защото би било глупаво и сантиментално, бих си пожелал да преживея нещо вълнуващо.“

„Нещо диво“, добави Марк мислено и почувства някакъв трепет в гърдите си, докато слизаше надолу по хълма в спускащия се мрак.

Джейд се взираше в неподвижната брилянтна светлинка над южния хоризонт. Тя знаеше, че това е планета. Две нощи поред я беше наблюдавала как се движи по небето в компанията на две малки ярки точици, които вероятно бяха луните й. Там, откъдето идваше, никой не отправяше желания към звездите, но за Джейд тази планета беше почти приятел — пътешественик също като нея. Докато я гледаше тази нощ, тя почувства в нея да се надига нещо като надежда. И почти беше готова да си пожелае нещо.

Трябваше да си признае, че началото на пътешествието не се беше оказало особено успешно. Нощта бе поразително тиха и спокойна. От пътя не долиташе дори и далечен звук на кола. Тя беше уморена и напрегната и започваше да се чувства много, много гладна.

Джейд се обърна и погледна сестрите си.

— Е, къде е тя?

— Не знам — каза Роан кротко и спокойно. — Потърпи.

— Може би все пак трябва да я потърсим?

— Не — отвърна Роан. — В никакъв случай. Спомни си какво решихме.

— Тя може би е забравила, че идваме — предположи Кестрел. — Казах ви, че вече е доста изкуфяла.

— Не говори така. Не е учтиво — рече Роан все така кротко, но този път през зъби.

Роан беше на деветнайсет — висока, стройна и възхитителна и говореше мило винаги когато й се удаваше. Имаше канелено кафяви очи и коса с топлия нюанс на кестен, която падаше на вълни върху раменете й.

Косите на седемнайсетгодишната Кестрел бяха с цвета на старо злато и се отваряха пред лицето й като крила на птица. Очите й бяха кехлибарени като на ястреб и тя никога не стоеше спокойно.

Джейд беше най-младата, току-що бе навършила шестнайсет, и не приличаше на нито една от сестрите си. Косата й беше светлоруса, почти бяла, и тя я използваше като воал, зад който криеше нефритенозелените си очи. Хората я намираха за спокойна и безметежна, но тя самата почти никога не се чувстваше така и обикновено живееше в състояние на безумен възторг, след което идваха часове на безумна тревога и смут.

Точно в този момент беше неспокойна. Тревожеше се за очукания куфар от марокен, произведен преди половин век — от вътрешността му не се чуваше никакъв звук.

— Хей, защо вие двете не отидете малко по-надолу по пътя и да видите дали не идва?

Сестрите й я погледнаха. Малко бяха нещата, за които Роан и Кестрел бяха на едно мнение, но Джейд беше едно от тях. И сега тя видя, че те ще се обединят срещу нея.

— Още нещо? — каза Кестрел и зъбите й проблеснаха за кратко в тъмнината. А Роан добави:

— Намислила си нещо. Какво кроиш, Джейд?

Джейд подреди мислите си и погледна Роан с цялото простодушие, на което беше способна. Тя все още се надяваше…

Двете й сестри се взираха в нея известно време и сетне се спогледаха.

— Май ще се наложи да вървим пеша — каза Кестрел на Роан.

— Има и по-лоши неща от това — отбеляза Роан. Тя отметна един кестеняв кичур коса от челото си и огледа автобусната спирка, която представляваше отворена кутия със стъклени стени и полуразбита пейка в нея. — Само да имаше тук телефон…