Л. Смит - Дъщери на мрака

— Това е — каза Роан.

Джейд я позна от фотографиите, които леля Опал им беше изпращала. Къщата беше на два етажа, обградена с веранда, и с висок покрив, украсен с многобройни фронтони. Точно в средата на покрива се извисяваше купол, а на стряхата на хамбара имаше ветропоказател.

„Истински ветропоказател“, мислеше си Джейд, спирайки се да го разгледа с преливащо от щастие сърце.

— Страшно ми харесва — заяви тя тържествено.

Сестрите й също се бяха спрели, но на лицата им далеч не се четеше възторг, а Роан беше почти ужасена.

— Развалина — въздъхна тя. — Вижте хамбара, боята му почти напълно се е излющила. Това не се виждаше на снимките.

— А верандата — добави Кестрел услужливо — едва се държи. Може всеки момент да се разпадне пред очите ни.

— Колко работа… — прошепна Роан. — Колко работа е нужна, за да възстановим това място!

— А също и пари — допълни Кестрел.

Джейд ги погледна хладно и каза:

— Какво има да му оправяме? На мен ми харесва и така. Просто е различно.

Вдигнала надменно глава и изпълнена с чувство за превъзходство, тя взе багажа си и се отправи към къщата, около която имаше разнебитена ограда с опасна на вид порта. Оттатък портата, насред обраслата с бурени алея, беше струпана купчина с белезникави колове, сякаш някой бе смятал да поправи оградата, но не бе намерил време за това.

Джейд остави куфара и котешката клетка, посегна към портата и за нейна изненада тя се отвори съвсем лесно.

— Ето, виждате ли, не изглежда много добре, но въпреки това… — Не успя да завърши, защото в този момент портата падна върху нея. — … Но въпреки това е нашата къща — доизказа се тя, докато Роан и Кестрел й помагаха да се изправи.

— Не, това е къщата на леля Опал — поправи я Кестрел.

Роан само приглади косата си и каза:

— Да вървим.

От стълбите към верандата липсваше една дъска и още няколко от самата веранда. Джейд с достойнство прескачаше зеещите дупки. Дървената порта беше паднала върху прасеца й и удареното още я болеше. Всичко тук като че ли беше от дърво, което извикваше у Джейд приятно вълнение. В предишния й дом дървото беше на особена почит и, общо взето, се стараеха да го избягват.

„За да живееш в такъв дом, би трябвало да си ужасно внимателен — мислеше си Джейд. — Защото иначе можеш да пострадаш.“

Роан и Кестрел почукаха на вратата — Роан учтиво, с кокалчетата на ръката, а Кестрел силно, с длан. Никой не отговори.

— Изглежда, не си е вкъщи — каза Роан.

— А може да е размислила и вече да не ни иска в дома си — отбеляза Кестрел и златистите й очи проблеснаха.

— Може да е отишла да ни посрещне на друга автобусна спирка — предположи Джейд.

— О, разбира се. Сигурна съм, че това е причината — каза Роан. — Бедната стара жена сигурно ни чака някъде другаде и се пита защо ни няма.

— Понякога не си чак толкова глупава — съобщи Кестрел на Джейд, което беше голяма похвала от нейна страна.

— Е, да влезем тогава — промърмори Джейд, опитвайки се да скрие колко е доволна от чутото. — Тя ще се върне по някое време.

— Хората заключват къщите си — започна Роан, но точно тази къща се оказа отворена. Облата дръжка се завъртя под натиска на ръката на Джейд и трите момичета пристъпиха вътре.

Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ навън, но очите на Джейд свикнаха с тъмнината само за няколко секунди.

— Хей, никак не е зле! — рече тя, когато влязоха в една позапусната, но приятна всекидневна с огромни тежки мебели, — които, разбира се, бяха направени от дърво — тъмно и полирано. Върху масите имаше мраморни статуетки.

Роан намери ключа на осветлението и изведнъж стаята бе залята от ярка светлина. Джейд премига и видя, че стените са бледозелени, а по тях са окачени дърворезби и пана в по-тъмен нюанс на същия зелен цвят. Изведнъж се почувства по-спокойна и някак защитена, сякаш цял живот бе живяла тук. Може би причината беше в масивните старинни мебели, които я заобикаляха отвсякъде…

Джейд хвърли поглед към Роан, която се оглеждаше наоколо, и видя как високата й изящна фигура постепенно се отпуска.

Сестра й се усмихна, когато срещна погледа й, и кимна с глава.

— Да.

Джейд се наслади на своето тържество — в рамките на пет минути тя на два пъти се беше оказала права, и след това си спомни за куфара си.

— Добре, да разгледаме останалата част от къщата — каза тя оживено. — Аз ще се кача на горния етаж, а вие проучете този.

— Ти просто искаш да си запазиш най-хубавата спалня — заяви Кестрел.