Л. Смит - Дъщери на мрака

Единственият проблем беше, че не трябваше да изпитва наслаждение от храненето, защото това противоречеше на причината, поради която тя, Роан и Кестрел бяха дошли в Брайър Крийк.

С периферията на съзнанието си Джейд следеше онова, което се случваше на задната седалка. Роан бе вдигнала нагоре ръката на Тод, с която той се бе опитвал да я задържи. Същото бе направила и Кестрел, която седеше от другата му страна.

Слисан от неочаквания развой, Тод се опита да се съпротивлява.

— Хей, хей, какво…

Роан го ухапа.

— Какво правите?

Кестрел последва примера й.

— Какво, по дяволите, правите? Кои сте вие!

За кратко той се мята диво и след това притихна, когато Роан и Кестрел по телепатичен път го доведоха до състояние на транс.

Около минута по-късно Роан каза:

— Достатъчно.

О, Роан… още малко , помоли мислено Джейд.

— Достатъчно! Наредете му да забрави за станалото и разберете дали знае къде е фермата Бърдок.

Все още хранейки се, Джейд докосна с мисълта си ума на Вик. След това се дръпна от шията му, затваряйки уста като след целувка. Самият Вик, в този момент приличащ на голяма парцалена кукла, падна отпуснато върху волана и вратата на колата, когато тя го отблъсна.

— Фермата е назад в тази посока. Трябва да се върнем при кръстопътя — каза Джейд. — Странно… — добави тя, озадачена. — Той си мислеше, че няма да си навлече неприятности с нас, заради… заради нещо, което е свързано с леля Опал. Но не можах да разбера какво.

— Може би заради това, че е луда — каза Кестрел спокойно. — А пък Тод си мислеше, че няма да има проблеми, защото баща му е Старейшина.

— Те нямат Старейшини — уточни Джейд с чувство за превъзходство. — Навярно баща му е губернатор, шериф или нещо такова.

Роан седеше намръщена, без да ги поглежда.

— Добре — рече тя. — Ситуацията беше критична и трябваше да го направим. Но сега трябва да си спомним какво се бяхме договорили.

— До следващата критична ситуация — каза Кестрел и погледна през прозореца към нощта, за да скрие усмивката си.

За да изпревари спречкването между сестрите си, Джейд каза:

— Смятате ли, че просто трябва да ги оставим тук?

— Защо не? — каза Кестрел нехайно. — Те ще се събудят след няколко часа.

Джейд погледна шията на Вик. Двете малки рани, където зъбите й бяха пронизали кожата му, вече почти се бяха затворили. До утре щяха да се превърнат в бледи червеникави белези като стари ужилвания от пчели.

Пет минути по-късно те отново вървяха по пътя с куфарите си. Но сега Джейд се чувстваше прекрасно. Тя се беше заситила с кръв, беше заредена с енергия и можеше да прелети планини. Затова крачеше бодро и размахваше куфара и клетката, в която Тиги от време на време проръмжаваше.

Приятно беше да си навън, да вървиш, обгърната от топлия нощен въздух, без някой да те гледа намръщено. Да слушаш сърните, зайците и мишките, които сноват и се хранят из моравите наоколо. Джейд преливаше от щастие. Никога не се беше чувствала толкова свободна.

— Прекрасно е, нали? — каза Роан тихо и се огледа, когато стигнаха кръстопътя. — Това е истинският свят. И ние имаме точно толкова право над него, колкото и всеки друг.

— Мисля, че това е от кръвта — отбеляза Кестрел. — По-волните хора са по-вкусни от онези, които живеят затворено. Защо скъпият ни брат никога не е споменавал за това?

„Аш“, помисли си Джейд и като че ли почувства върху себе си полъха на студен вятър. Погледна бързо назад, но не за да види дали идва кола, а дали там не се спотайва нещо много по-тихо и смъртоносно. И в следващия момент осъзна колко крехко и призрачно бе щастието, което изпитваше.

— Ще ни хванат ли? — попита Джейд Роан и изведнъж се почувства като шестгодишно момиченце, което се обръща към по-голямата си сестра за помощ.

И Роан, най-добрата голяма сестра на света, каза уверено:

— Не.

— Но ако Аш разбере… Всъщност той е единственият, който би могъл да се досети…

— Няма да ни хванат — отсече Роан. — Никой няма да разбере, че сме тук.

На Джейд й стана по-леко. Тя остави куфара си и протегна ръка към Роан, която я пое.

— Завинаги заедно — каза най-голямата сестра тържествено.

Думите й бяха повторени от Кестрел, която присви леко жълтите си очи, и от Джейд, която ги изрече с пълна решимост.

Те продължиха пътя си и Джейд отново се почувства бодра и радостна, наслаждавайки се на кадифената тъмнина на нощта.

Пътят тук беше черен, чакълът беше свършил и те вървяха покрай ливади и борови гори. Вляво дълга алея водеше до някаква ферма. И най-после, далече в края на пътя, започна да се мержелее силуетът на още една къща.