Л. Смит - Дъщери на мрака

Тя почувства съвсем леко… безпокойство. Тези две момчета изглеждаха дружелюбни. Но в същото време в тях имаше нещо особено. Джейд обаче беше твърде сънена и замаяна от глад, за да си изясни какво е то.

Роан беше все още любезна, макар и озадачена, но Кестрел погледна замислено вратата до себе си. Джейд знаеше какво търсеше тя — дръжка. Но такава нямаше.

— Много лошо — каза Вик. — Тази кола е истинска таратайка. Човек дори не може да отвори задната врата отвътре. — В следващия момент той стисна ръката на Джейд над лакътя толкова силно, че тя почувства пръстите му върху костта си. — А сега, момичета, бъдете мили и никой няма да пострада.

Караха дълго преди Вик да заговори отново.

— Били ли сте по-рано в Орегон, момичета?

— Не — промърмори Джейд, потрепвайки леко.

— Тук има някои чудесни усамотени места — рече Вик. — Като това, например. Някога Брайър Крийк бил селище на златотърсачи, но когато златото свършило и железницата го заобиколила, градът западнал. И сега пустошта си го взима обратно.

Тонът му беше многозначителен, но Джейд така и не можеше да разбере какво се опитваше да й каже.

— Мястото изглежда много спокойно — обади се учтиво Роан от задната седалка.

Вик изсумтя високомерно:

— М-м, да, но не точно това имах предвид. Да вземем например този път. Фермите покрай него са толкова отдалечени една от друга, че ако случайно започнете да крещите, просто никой няма да ви чуе.

Джейд премигна. Какви странни неща говореше това момче?

— Е, но ти и Тод бихте ни чули — каза Роан, продължавайки да води учтив разговор.

— Искам да кажа, никой друг, освен нас — рече Вик и Джейд почувства нотките на раздразнение в гласа му. Той караше все по-бавно и по-бавно, докато накрая отби встрани от пътя и спря.

— Никой няма да чуе нищо навън — поясни той, извръщайки се към задната седалка. Джейд също погледна назад и видя широката ослепителна усмивка на Тод, който още държеше клечката между зъбите си.

— Точно така — каза Тод. — Вие сте тук насаме с нас и затова по-добре да ни слушате, какво ще кажете?

Джейд видя как той сграбчва ръката на Роан с едната си ръка и китката на Кестрел с другата.

— Виждате ли, ние тук живеем доста изолирано — обади се Тод от задната седалка. — Наоколо няма момичета на нашата възраст и затова сме много самотни. И когато видяхме три красавици като вас, разбира се, ни се прииска да ви опознаем. Разбирате ли?

— И затова, ако откликнете, бихме могли да се позабавляваме — добави Вик.

— Да се позабавляваме? О, не — каза Роан уплашено. Джейд знаеше, че тя бе уловила намека на Вик и се чудеше как да отклони разговора в друга посока. — Кестрел и Джейд са твърде малки за такива работи. Съжалявам, но отговорът е не.

— Не бих го направила дори да съм достатъчно голяма — рече Джейд. — Но тези момчета говорят за нещо съвсем друго… Онова, което те имат предвид е… — Тук тя изпрати мислено до ума на Роан серия от образи, които получаваше от Вик.

— О, боже — каза Роан хладно. — Джейд, мисля, че се разбрахме да не шпионираш хората по този начин.

Да, но виж какви работи си мислят, каза Джейд беззвучно, решавайки, че щом е нарушила едно правило, може да наруши и всички останали.

— Слушайте… — каза Вик, чувствайки, че губи контрол над ситуацията. Той посегна към другата ръка на Джейд и я принуди да се обърне с лице към него, раздрусвайки я леко. — Не сме дошли тук да си говорим. Ясно ли ви е?

Джейд изучаваше известно време лицето му, сетне се обърна и погледна въпросително към задната седалка.

Лицето на Роан беше бледо на фона на кестенявите й коси и Джейд чувстваше тъгата и разочарованието й. Косите на Кестрел бяха мъждиво златисти, а лицето й намръщено.

Е? — обърна се Кестрел мислено към Роан.

Е? — попита Джейд по същия начин. Тя се извиваше, докато Вик я притегляше към себе си. Хайде, Роан, той ме щипе.

Мисля, че нямаме избор , каза Роан.

Джейд тутакси се обърна към Вик. Той все още я дърпаше към себе си, изненадан от това, че не бе постигнал особен успех. Джейд спря да се съпротивлява и се остави да я притегли към себе си, след това с лекота освободи едната си ръка от хватката и му нанесе бърз саблен удар точно под брадичката. Зъбите му изчаткаха и главата му отскочи назад, откривайки незащитеното гърло. Джейд се хвърли напред и заби в него зъбите си.

Изпитваше смесено чувство на възбуда и вина. Не беше свикнала да напада плячката си, докато е в съзнание и се съпротивлява, вместо да е хипнотизирана и податлива. Но тя знаеше, че инстинктите й са не по-малко добри от тези на всеки хищник, който през целия си живот бе издебвал жертвите си по тъмните улици. Собствената й генетична програма изискваше да преценява всичко, което вижда, от гледна точка на три главни въпроса: Това храна ли е? Мога ли да я получа? Къде е слабото й място?