Л. Смит - Дъщери на мрака

Джейд не й обърна внимание и забърза нагоре по широкото, застлано с килим стълбище. Имаше много спални и всяка от тях беше просторна. Тя не искаше най-добрата спалня, а просто най-отдалечената.

В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско синьо. Джейд затръшна вратата след себе си и сложи куфара си на леглото. Затаявайки дъх, тя щракна ключалката и отвори капака.

— О, не! О, не! Само не и това…

Три минути по-късно Джейд чу вратата зад нея да се отваря, но не си направи труда да се обърне.

— Какво правиш? — чу се гласът на Кестрел.

Джейд вдигна глава, откъсвайки се за миг от неистовите си усилия да съживи двете котенца, които държеше в ръцете си.

— Те са мъртви! — проплака тя.

— А ти какво очакваше? На тях им трябва въздух, за да дишат, глупачке! Как си мислеше, че ще издържат цели два дни в куфара ти?

Джейд подсмъркна.

— Роан те предупреждаваше, че можеш да вземеш само едно.

Джейд подсмъркна още по-шумно и погледна сърдито сестра си.

— Знам. Точно затова сложих тези двете в куфара. — Тя започна да хълца. — Поне Тиги е добре. — В същия момент Джейд падна на колене и надникна в клетката за котки, за да се увери, че наистина е така. Ушите на Тиги бяха дръпнати назад, а златистите му очи проблясваха от кълбото черна козина, която представляваше главата му. Той просъска и Джейд седна на пода. Котката беше добре.

— Срещу пет долара ще се погрижа за мъртвите котета — каза Кестрел.

— Не! — Джейд подскочи и застана покровителствено пред тях, свила хищно пръсти.

— Нямам предвид това — обиди се Кестрел. — Аз не се храня с мърша. Е, добре, ако не знаеш как да се отървеш от тях, Роан все ще измисли нещо. За бога, момиче, ти си вампир и се дръж както подобава — добави тя, докато Джейд притискаше отпуснатите телца до гърдите си…

— Трябва да ги погреба — каза Джейд. — Те трябва да получат достойно погребение.

Кестрел завъртя очи и излезе от стаята. Джейд уви малките телца с якето си и тръгна на пръсти към вратата.

„Лопата — помисли си тя. — Къде ли може да има лопата?“

Ослушвайки се за Роан, тя започна да обикаля предпазливо първия етаж. Всички стаи изглеждаха като всекидневната — внушителни и в състояние на аристократичен упадък. Кухнята беше огромна, с огнище и килер за мръсното пране до задната врата. На пода пък имаше капак, който водеше към мазето.

Джейд слезе внимателно по стълбите. Не можа да включи осветлението, защото и двете й ръце бяха заети с котетата. И пак заради котетата не виждаше краката си и трябваше да търси опипом всяко следващо стъпало. В дъното на стълбището палеца на крака й се натъкна на нещо меко и еластично, което препречваше пътя й.

Джейд протегна шия над вързопа в ръцете си и погледна надолу.

Тук беше тъмно и отгоре на всичко тя самата затуляше светлината, която се процеждаше от кухнята. Но малко по малко пред погледа й изплува очертанието на нещо, което приличаше на купчина стари дрехи. Тежка безформена купчина.

Обзе я много, много лошо чувство. Побутна купчината дрехи с върха на крака си. Тя леко помръдна. Пое си дълбоко въздух и я смушка по-силно.

В купчината имаше нещо. Нещо голямо. Джейд сведе поглед, задиша учестено и сетне изпищя.

Силен, пронизителен, призивен писък. Добави и една несловесна мисъл — телепатичния еквивалент на сирена.

Роан! Кестрел! Бързо елате тук!

Двайсет секунди по-късно осветлението беше запалено и Роан и Кестрел затрополиха надолу по стълбите.

— Колко пъти трябва да ти казвам! — започна Роан през зъби. — Ние не използваме нашите… — Но в следващия момент замълча, взирайки се надолу с широко отворени очи.

— Мисля, че това е леля Опал — каза Джейд.

— Не изглежда много добре — рече Кестрел, надничайки над рамото на Роан.

— О, боже! — каза Роан и седна на стъпалото.

Старата леля Опал се беше превърнала в мумия. Кожата й беше жълто-кафява, твърда и гладка. Почти лъскава. Всъщност това беше почти всичко, което беше останало от нея, просто кожена обвивка и костите в нея. Нямаше коса. Очните й гнезда бяха тъмни дупки с изсъхнала тъкан отвътре. Носът й се беше сплескал.

— Бедната ни леля — рече Роан, чиито кафяви очи се бяха насълзили.

— И ние ще изглеждаме така, като умрем — каза Кестрел замислено.

Джейд тропна с крак.

— Не, момичета, вижте? Слепи ли сте? Погледнете тук! — Не на себе си от вълнение, тя посочи с крак гърдите на мумията. От домашната рокля на сини цветя стърчеше гигантска треска. Беше дълга почти колкото стрела, дебела в единия край и заострена в другия, който изчезваше в тялото на леля Опал. От едната й страна все още се виждаха следи от бяла боя.