Л. Смит - Дъщери на мрака

Още няколко заострени пръта лежаха на пода на зимника.

— Горката жена — каза Роан. — Вероятно е паднала, докато ги е носила.

Джейд се спогледа с Кестрел. В златистите очи на сестра й се четеше раздразнение. Малко бяха нещата, за които Джейд и Кестрел бяха на едно мнение, но Роан беше едно от тях.

— Роан — каза Кестрел отчетливо, — тя е била намушкана.

— О, не!

— О, да! — възкликна Джейд. — Някой я е убил. И този някой е знаел, че тя е вампир.

Роан клатеше отчаяно глава.

— Но кой би могъл да знае това.

— Ами… — замисли се Джейд. — Да речем, друг вампир.

— Или ловец на вампири! — предположи Кестрел.

Роан я погледна смаяна.

— Но такива няма по света. Това са само страшни приказки за деца, нали?

Кестрел сви рамене, но златистите й очи потъмняха.

Джейд се размърда неспокойно. Само преди малко се беше чувствала толкова свободна по пътя, сетне се бе радвала на приятния покой на всекидневната, а сега… това. Обзе я някаква пустота и самота.

Роан седна на стълбите, твърде уморена и погълната в мисли, за да вдигне кичура коса, залепнал за челото й.

— Може би не трябваше да ви водя тук — каза тя тихо. — Може би тук е още по-зле.

Роан не каза нищо повече, но Джейд улови следващата й мисъл: „Може би е по-добре да се върнем.“

— Нищо не може да бъде по-зле — извика Джейд ожесточено. — По-скоро бих умряла, отколкото да се върна. — Говореше искрено. Да се върне и да зависи от всеки срещнат мъж? Да се омъжи и да стане жертва на безброй ограничения? И да вижда онези неодобрителни лица, готови да осъдят всичко различно, всичко, което не се прави така, както е било правено през последните четиристотин години?

— Не можем да се върнем — отсече тя.

— Не, не можем — потвърди сухо Кестрел. — В никакъв случай. Освен ако не искаме да свършим като пралеля ни Опал. Или като… — тук тя направи многозначителна пауза — … прачичо ни Ходж.

Роан вдигна глава.

— Дори не споменавай това!

Джейд чувстваше стомаха си свит като юмрук.

— Те не биха направили това — рече тя, опитвайки се да отблъсне спомена, който се възкресяваше в паметта й. — Не биха постъпили така със собствените си внучки. Не и с нас.

— Щом не можем да се върнем назад — каза Кестрел, — значи трябва да продължим напред. Трябва да решим как ще я караме без помощта на леля Опал… особено ако наоколо се навърта ловец на вампири. Но първо да видим какво ще правим с това. — Тя кимна по посока на тялото.

Роан само поклати безпомощно глава. Сетне огледа зимника, сякаш можеше да намери отговора в някой ъгъл. Погледът й се спря на Джейд. Той се задържа там и Джейд почувства радарната система на сестра й да се включва.

— Джейд! Какво е това в якето ти?

Джейд се чувстваше твърде изтерзана, за да я лъже. Тя разгърна якето си и показа на Роан котетата.

— Нямах представа, че куфарът ще ги убие.

Роан пък се чувстваше твърде потисната, за да се ядоса на сестра си. Тя завъртя очи нагоре и въздъхна. Сетне бързо погледна отново към Джейд:

— Но защо ги носиш тук долу?

— Не съм ги носила долу. Само търсех лопата. Смятах да ги погреба в задния двор.

Последва дълга пауза. Джейд погледна сестрите си и те на свой ред се спогледаха. След това трите погледнаха котетата… и накрая леля Опал.

Мери-Линет плачеше.

Беше прекрасна, съвършена нощ. Просто идеална за наблюдения. Неподвижният топъл въздух създаваше забележителна видимост. Имаше съвсем малко разсеяна светлина и никакво директно лъчение. Старата викторианска къща в подножието на хълма, на който се беше разположила Мери-Линет, беше почти тъмна, с изключение на няколко малки прозорчета. Госпожа Бърдок неизменно следеше за това.

Горе Млечният път минаваше диагонално през небето като река. На юг, където Мери-Линет току-що бе насочила телескопа си, се виждаше съзвездието Стрелец, което винаги повече й приличаше на чайник, отколкото на стрелец с лък. И точно над чучура на чайника имаше бледорозово петно, което изглеждаше като пара.

Но това не беше пара. Това беше облак от звезди. Звездна мъглявина, която носеше името Лагуна. Там от праха и газа на мъртви звезди се раждаха нови горещи светила.

Мъглявината се намираше на четири хиляди и петстотин светлинни години и в този момент Мери-Линет гледаше именно към нея. Седемнайсетгодишно момиче с купен на старо телескоп с Нютонов рефлектор наблюдаваше светлината от раждащи се звезди.

Понякога тя се изпълваше с такова благоговение и… копнеж, че й се струваше, че може да се разпадне на късчета.