Л. Смит - Дъщери на мрака

Сега, понеже наоколо нямаше жива душа, Мери-Линет можеше да остави сълзите си да се стичат свободно по страните й, без да се преструва, че това е от алергията й. Малко по-късно се наложи да седне и да избърше носа и очите си в ръкава на тениската.

„О, хайде стига. Престани — каза си тя. — Държиш се като луда.“

И защо й трябваше да се сеща за Джереми. Сега той непрекъснато изплуваше в ума й по начина, по който изглеждаше през онази нощ, когато бе дошъл да наблюдава с нея затъмнението. В спокойните му кафяви очи имаше някаква искра, сякаш действително се вълнуваше от онова, което виждаше, сякаш в онзи момент той я разбираше.

„Аз познавах нощта“ *, нашепваше романтично един сантиментален глас в нея, опитвайки се да я разплаче отново.

— Да, точно така — отговори му цинично Мери-Линет и посегна към пакетчето с чипс, което държеше под градинския си стол. Невъзможно беше да се чувстваш романтично и поразен от величието на вселената, докато ядеш чипс „Читос“.

„А сега Сатурн“, помисли си тя, избърсвайки оранжевите трохи от пръстите си. Беше чудесна нощ за наблюдение на Сатурн, защото пръстените му бяха почти във вертикално положение.

Трябваше да побърза, защото Луната изгряваше в 23:16. Но преди да завърти телескопа към Сатурн, тя хвърли един последен поглед към мъглявината Лагуна. Всъщност насочи обектива малко на изток от планетата, където знаеше, че има един куп от по-бледи звезди. Но не можа да ги види. Очевидно зрението й не беше достатъчно остро. Ако имаше по-голям телескоп, ако живееше в Чили, където въздухът е сух, и ако можеше да се издигне над земната атмосфера, тогава може би щеше да има някакъв шанс. Но сега-засега разполагаше само с човешките си очи. Зеницата на човека се разширява най-много до девет милиметра, а с това не може да се постигне бог знае какво.

И точно когато Сатурн беше в полезрението й, от фермата откъм гърба й дойде силна светлина. Това не беше малката крушка на верандата, а мощна луминесцентна лампа, каквито слагаха в плевниците, която освети задната част на имота като прожектор.

Мери-Линет се отдръпна от телескопа в недоумение. Светлината не й пречеше толкова да наблюдава Сатурн, чиито пръстени тази вечер изглеждаха като тънка сребърна линия, минаваща през средата на планетата. Но все пак беше странно, защото госпожа Бърдок никога не палеше нощем осветлението откъм гърба на къщата.

„Момичетата — помисли си Мери-Линет. — Племенничките. Те вероятно бяха пристигнали и госпожа Бърдок им показваше владенията си.“ Изпълнена с любопитство, тя разсеяно посегна към бинокъла си.

Той беше добър, марка „Селестрон Ултимас“, лъскав и лек. С него тя гледаше всичко — от тайнствени небесни обекти до кратерите на Луната. Но точно в този момент бинокълът приближаваше десет пъти задния двор на къщата на госпожа Бърдок.

Самата госпожа Бърдок я нямаше никаква. Тя виждаше градината, бараката за инструменти и ограденото пространство, където старата дама държеше козите си. А също и три момичета, осветени от яркото сияние на луминесцентната лампа. Едното имаше кестенява коса, другото златиста, а косата на третото беше с цвета на пръстените на Юпитер — сребриста. Като звездна светлина. Те носеха нещо, увито в найлон. Черен найлон. Това, ако Мери-Линет не бъркаше, беше голяма здрава торба за боклук.

Какво правеха те, за бога!

Като че ли се канеха да закопаят нещо.

Най-ниското момиче взе лопата. При това си служеше умело с нея, защото само за няколко минути успя да изкорени всичките ириси на госпожа Бърдок. След това я смени момичето със златистата коса и последна лопатата взе кестенявото момиче.

Сетне те вдигнаха предмета в найлоновата торба, който макар и дълъг повече от метър и половина, изглеждаше лек, сложиха го в изкопаната от тях дупка и започнаха да го зариват.

„Не — каза си Мери Линет. — Това е нелепо. Не си въобразявай глупости. Би трябвало да има някакво логично и съвършено просто обяснение.“

Проблемът беше, че не можеше да намери такова.

„Не, не, не. Това не ти е «Задният прозорец» * и ти не се намираш в «Зоната на здрача». Те просто заравят нещо. Нещо… обикновено.“

„Но какво друго, освен труп можеше да е дълго малко повече от метър и половина, да е вдървено и да трябва да бъде пъхано в найлонова торба за боклук, преди да бъде заровено?“

Докато Мери-Линет си мислеше тези неща, сърцето й биеше бясно и… И като че ли нещо й се губеше. А, да, къде всъщност беше госпожа Бърдок?