Элиф Шафак: Трите дъщери на Ева

– В какво?

– Разликата им наподобявала несъответствието между Изтока и Запада. Ибн Рушд твърдял, че задълбочаването на себепознаването и светопознаването се осъществява чрез рефлективно мислене, обосноваване и изучаване.

– А Ибн Араби?

– Той вярвал в разума и в мистичното прозрение. Смятал, че хората са длъжни да задълбочават мъдростта си, но и твърдял, че отвъд границите на ума има нещо друго. Преди да се разделят, Ибн Рушд попитал Ибн Араби за последен път: "Не мислиш ли, че рационалното мислене разкрива истината?".

– И какво му отговорил Ибн Араби?

– "И да, и не. Между "да-тo" и "не-то", казал той, духът напуска своята материя, а умът – своето тяло." Той вярвал, че най-невежи били хората, които търсели Бог. И все пак единствено устремените към по-голяма и от самите тях истина, имали шанса да стигнат до нея.

– З ащо харесваш тази история, Пери?

– Защото цял живот съм разкъсвана между "да" и "не". Вярата не ми е чужда. Но и съмнението ми е присъщо. Раздвоена съм. Колебаеща и лутаща се. Неуверена. Може би цялата тази несигурност ме направи такава, каквато всъщност съм. Превърнах се в своя най-голям враг. Не виждам как ще се променя. Нали ви казах за бебето в мъглата... Не бяхте чували за подобно видение, нали? Друг учен би ми се присмял, но не и вие. Винаги бяхте откровен с мен. Възхищавах ви се за това...

– Мислиш си, че само ти си объркана, но и много от нас са.

Нас... Дума-въздишка. Мъничка, но и огромна. Ние, обърканите.

– Възхищавах ви се твърде много. Сега вече разбирам, че когато сме влюбени, превръщаме любимия в наш бог. А това е опасно. Ако той не откликва на чувствата ни, отвръщаме с гняв, неприязън и омраза... В любовта има нещо, което напомня религията. И това е сляпата вяра. Най-омайната еуфория. Магията на единение с друго същество отвъд ограниченото ни, до болка познато аз. Ние губим разума си в любовта – или във вярата – и тя се превръща в догма, във фикс идея. Сладкото става горчиво. И тогава страдаме в ръцете на създадените от нас богове.

– Aз съм последният човек на земята, който може да бъде сравняван с бог.

– Създаденият от мен Азър беше различен от истинския. Той ми беше необходим, за да осмисля раздробеното си на фрагменти минало. Aз бях заслепена от моя професор Азър. Онзи, който беше сътворен от ума ми.

Пери продължи да говори. Стискаше мигащия телефон с превързаната ръка, гласът ѝ беше по-уверен, а очите ѝ привикнаха с тъмнината, докато изнасяше лекция на оксфордския професор и на търпеливото куче до краката му. А лесно можеше да е обратното: той да е в опасност, а тя не. Днес тя беше преподавателят, а той – ученикът. Бяха си разменили ролите, но думите не секваха. Животът беше кръг и всяка точка в този кръг беше на едно и също разстояние от центъра – без значение дали човек нарича този център Бог, или както там пожелае.

Сирените на полицейските коли се чуваха все по-близо. След няколко минути всичко щеше да се промени – ново начало или твърде подранил край. Телефонът избибитка за последно и угасна. Тя отвори вратата на гардероба и излезе.

В твоя чест (тур.). – Бел. прев.

Сърце на моята душа (тур.). – Бел. прев.

Първа глава на Корана. – Бел. прев.

Живот мой (тур.). – Бел. прев.

Синъо око, което предпазва о т уроки – Бел. прев.

Перкусионен музикален инструмент от Близкия изток . – Бел. прев.

Покай се! Покай се! – Бел. прев.

Безпорядък, бъркотия (англ.). – Бел. прев.

Ястие от домашно приготвени кнедли с плънка от месо. – Бел. прев.

Превод Александър Шурбанов. – Бел прев.

Руми.

Диоген.

Майстер Екхарт.

Спиноза, разбира се.

Изтекоха ни очите да те чакаме (тур.) – Бел. прев.

Дете мое (тур.). – Бел. прев.

Момичето ми (тур.). – Бел. прев.