Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Лекторът продължи с проповедта, а Азър остана прав в напразно очакване на спор.

Когато се върна от Оксфорд Юниън, къщата му се стори леденостудена. Снимките на стената, плочките около камината... Докато чакаше вчерашната лазаня да се стопли, чу телефона. Номерът беше непознат. Международен. Нямаше настроение и реши да не вдига. Звъненето спря, настъпи тишина и Чоран изскимтя до краката му. След миг телефонът отново зазвъня и нещо го подтикна да вдигне слушалката. В крайморския палат в Истанбул Пери събираше сили да проговори.

Истанбул, 2016 г.

Вдишай. Издишай. За миг времето сякаш не съществуваше и в гардероба, напомнящ за килията на брат ѝ, тя се почувства като малката Пери, сепната от лош сън или затъваща в поредния кошмар. Гостите и персоналът бяха затворени в кабинета. Тя чу стъпките по стълбите, след което настана зловеща тишина. Стискаше мобилния на мъжа си и очакваше вдигането на телефона в Оксфорд.

– Ало? – каза Азър и гърлото ѝ се сви.

Познатият глас я просълзи. Устата ѝ пресъхна и сякаш се изпълни със зрънцата на угризението. Общото минало нахлу в тишината на настоящето със скоростта на течна болка и това я уплаши.

– Ало? Кой се обажда?

За малко да затвори – толкова бързо остана без думи. Но беше така уморена да бяга от себе си, че импулсивното желание да се изправи срещу страховете си надделя.

– Азър... Пери е.

– Пери... – повтори той, сякаш произнасянето на името ѝ обгърна в едно и лошото, и хубавото, и всичко помежду им.

Мислите ѝ бяха в пълен хаос. Пулсът ѝ препускаше. Но гласът ѝ звучеше спокойно.

– Трябваше да се обадя по-рано. Постъпих като жалка страхливка.

Азър мълчеше. Беше очаквал този момент, но не беше подготвен за него.

– Каква изненада – рече най-сетне той, накани се да добави нещо, но се отказа и само попита: – Как си, добре ли си?

– Не съвсем.

Не му каза за въоръжените мъже, нито за батерията, която беше на привършване, и разговорът им можеше да прекъсне всеки миг. Чу кучешки лай и се зарадва:

– Спиноза?

– Спиноза умря, мила моя. Надявам се да е на по-хубаво място.

Пери заплака без звук.

– Дължа ви извинение. Трябваше да свидетелствам пред комисията.

– Не се обвинявай – успокои я той. – Ти не беше в състояние да прецениш нещата. Беше твърде млада.

– Бях достатъчно голяма.

– Може би трябваше да съм... по-внимателен.

Тя се изненада, тъй като опасенията ѝ, че Азър я мрази, се оказаха напразни. Той обвиняваше себе си.

Изкушаваше се да му каже: Четох последната ви книга. Чела съм всичките ви книги след... Променили сте се. Станали сте по-циничен и... по-безчувствен. Не знам какво означава това – дали не сте изгубили неспокойния си, търсещ дух, с който очаровахте студентите и омайвахте залите... Надявам се, че не.

Чу стъпки на горния етаж. Кратка олелия. Някой изкрещя. Гръмна оръжие. Нещо тупна на пода. Тя настръхна и задиша на пресекулки.

– Какво става? – попита Азър.

– Нищо – пошепна тя.

– Къде си?

В един гардероб, в богаташка къща в Истанбул, нападната от престъпници. Усещам вкуса на страха и на трюфел с наименование "Оксфорд".

Азър не се досещаше за мислите ѝ и каза:

– Пери, когато се запознахме, си помислих, че носиш в себе си трите страсти на Бъртранд Ръсел: копнежа за обич, стремежа към знание и непосилното съчувствие към страданието на човечеството.

Тя го слушаше с натъжено лице.

– Твоята нужда за обич беше толкова голяма. Както и жаждата ти за знания. А чувствителността ти към другите граничеше със саморазруха. Бях съпричастен на чувствата ти, но и ти се ядосвах. Ти ми напомняше на една жена, която познавах.

– На жена ви?

– Не. Тази жена се казваше Нур. Боях се, че ще те нараня така, както нараних нея. Истината е, че навредих на всички жени, които се докоснаха до мен.

– С изключение на Ширин.

– Да. Тя не се поддаде. Беше млада, но силна и упорита. Роден боец. До нея човек няма за какво да се страхува. Нищо лошо не може да ѝ се случи.

– Търсили сте любов, лишена от чувство на вина.

– Може би. Не само ти се извиняваш на Бог.

Батерията на екрана стана червена.

– Бихте ли направили нещо за мен?

– Целият съм в слух.

– Искам една кратка лекция.

Азър се засмя.

– За какво?

– За прошката и за обичта. И за знанието. Но този път професорът ще бъда аз.

Настъпи кратко тягостно мълчание.

– Слушам те, скъпа.

– Днешната лекция е за Ибн Араби и Ибн Рушд – Авероес. Когато се запознали, Ибн Рушд бил известен философ, а Ибн Араби – млад и обещаващ ученик. Веднага се харесали, тъй като обичали книгите и знанията, а ортодоксалността не им допадала. Но те били и различни.