Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Ясноо... Изпращаме хора.

Пери погледна батерията. Оставаха ѝ петнайсетина минути или дори по-малко. Дали нямаше да я намерят и да я вземат за заложница заедно с другите в къщата? Дали атаката на полицията щеше да ги освободи, или щяха да ги убият? Може би докато батерията свърши, тайната вечеря на турската буржоазия щеше да приключи или добре, или зле. Животът понякога е несправедлив, но смъртта е по-голяма несправедливост. Кое беше по-трудно за проумяване – че някъде в цялата тази лудост има скрит смисъл или че въобще няма никаква логика и следователно никаква справедливост?

Ръката ѝ отново затуптя, сякаш имаше свой собствен живот. Ръката на октопод. Както седеше свита сред палтата и обувките, докато съпругът ѝ и другите гости бяха заложници, Пери набра номера, който ѝ даде Ширин.

Номерът на Азър.

Оксфорд, 2016 г.

Всеки ден по здрач Азър излизаше на разходка. Изминаваше четири-пет километра по старите исторически пътеки и прекосяваше вековните гори, хълмове и поля. Беше се убедил, че макар да вървиш без конкретна цел, чистият въздух прояснява и съживява ума. Беше стигнал до твърдото заключение, че човешките създания са умствени хамелеони, които се адаптират дори към срама и позора. Знаеше го не от четене и наблюдение, а от собствен опит. Той беше унизен. Опозорен. Ако някой някога беше спрял младия, амбициозен и непоколебимо самоуверен Азър по пътя му нагоре в академичния свят и в обществото и му бе казал, че ще се опари от слънцето и ще се сгромоляса, той едва ли щеше да му повярва. Принципният млад Азър вероятно щеше да предпочете да умре, вместо да живее с този срам. Но ето че все още беше жив – и все още дълбоко наранен – повече от десетилетие след скандала.

Преди четиринайсет години беше принуден да напусне преподавателския пост. Връзката с колежа, негов дългогодишен академичен дом, остана като пъпна връв, която вече не беше източник на живот, но и не можеше да бъде прерязана. Не го поканиха да се върне да преподава, а и той не пожела, за да не опетни с името си репутацията на факултета или колегите. За него се изписаха много и най-различни неща, но една статия надмина останалите: бил мегаломан с мания за диктаторство, амалгама а ла фуко от власт и знание, която разяждала младите, невинни умове като гангрена. Авторът го наричаше еталон на злото, свързваше опита на Пери за самоубийство с изчезването на Аниса и твърдеше, че професорът е "причинил трагедии на всички млади жени, които е съблазнил интелектуално". Написаната с патос и основана на безспорни факти статия, разстрои Азър и той изпадна в такава депресия, че дори не си спомняше времето, когато не е бил потиснат. Въпреки всичко продължи да пише, сякаш знаеше, че ако спре, няма защо да очаква идването на следващия ден. Работата беше неговият инстинкт за самосъхранение.

Можеше да замине за Америка или Австралия и да започне нов живот. Но остана. Без административни и преподавателски задължения имаше много време за четене и писане. Заедно с новия огън, който гореше в душата му, той се отдаде на издаването на книга след книга. Новите заглавия му донесоха слава и признание, каквито не би постигнал, ако не беше загубил поста си. Вероятно Плутарх беше прав. Съдбата води тези, които я следват, а онези, които като него се опъват, влачи насила.

Все още живееше в същата къща с еркерния прозорец с изглед към гората. В градината садеше и отглеждаше подправки и зеленчуци. Виждаше се само с неколцина стари приятели. Готвеше си. Животът беше спокоен и подреден – такъв, какъвто му харесваше. Имаше любовници и вече нямаше значение дали жените, с които споделя леглото, са свързани с университета, или не. В публичните скандали имаше нещо парадоксално – може и да отнемаха обществените роли и достойнството на потърпевшия, но и действаха освобождаващо. Азър беше свободен като птица и почти толкова безгрижен. Но той знаеше, че птиците са обвързани с навиците си и следователно не са напълно свободни, пък и имаха доста грижи...

От време на време получаваше имейли или обаждания от журналисти за интервюта, а и от студенти, които пишеха дипломни работи върху негова книга. Понякога се съгласяваше, друг път отказваше – в зависимост от настроението си. В началото не допускаше никой да пристъпи и крачка в личното му пространство. Знаеше, че веднага ще го питат за скандала. Дори когато премълчаваха, той непременно се появяваше в статията, което беше още по-неприятно. Отказите за интервюта го правеха по-привлекателен в очите на читателите. Вярната му аудитория следеше, четеше и обсъждаше всичко написано от него. Според думите на един журналист той беше най-таченият сред най-компрометираните мислители на съвремието.