Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Същия следобед го поканиха да остане за вечеря. За пръв път опита такава чудесна храна, но още по-хубава беше непринудената, изпълнена със смях атмосфера, както и арабската музика, която го очарова. Погледът на Аниса се плъзгаше по осветеното му от свещите лице и Азър изпита желание това семейство да е негово семейство. Спонтанността и ведростта на хората на масата бяха несравними с премерената учтивост, сред която беше израснал. И до ден днешен не знаеше дали се беше влюбил в Аниса, или в семейството ѝ.

След по-малко от седем седмици се ожениха.

И много скоро забелязаха голямото си несходство. Аниса живееше предимно в себе си. Крайно обсебваща и непоносимо ревнива, тя беше склонна и към предизвикани от най-глупави поводи емоционални сривове. Пиеше успокоителни от тийнейджърските си години.

По-голямата сестра Нур беше от първия брак на професор Насим. Мила и внимателна, тя слушаше разговорите и задаваше умни въпроси. Азър усети, че го привлича. Забеляза изкусителната ѝ усмивка, бляскавия поглед, фините пръсти и остротата на ума ѝ. Тя уважаваше възгледите му. Той уважаваше нейните. Никога не беше допускал, че уважението може да е източник на привличане.

Накрая на лятото престъпиха границата. Семейството разбра и изисканият стар професор крещя така, че вените на врата му се издуха и посиняха. Нарече любимия си студент шейтан, който се е вмъкнал в дома му, за да разруши спокойствието и извоюваната му с толкова труд репутация.

Азър и Аниса се изнесоха и се сдобриха. А когато решиха да заминат за Европа, жена му каза: "Срамът ти няма да ни последва. Не би могъл да преплува океана". Тя така и не престана да намеква и да подхвърля саркастични забележки за връзката му със сестра ѝ. Беше убедена, че и най-големите угризения от страна на Азър не биха могли да поправят счупеното. Странно, но Аниса изпитваше наслада от греха на съпруга си, която придаваше приятен вкус на чувството ѝ за морално превъзходство.

Пристигнаха в Оксфорд и намериха къща с изглед към речния бряг. Азър се чувстваше прекрасно, напълно в свои води, а обществото прие Аниса и тя като че ли свикна с новия живот. Никой не забеляза колко дълбок е мракът, който тегнеше в душата ѝ и я разяждаше. Когато беше щастлива, изпадаше в еуфория. Когато беше тъжна, беше съкрушена. В радост или тъга, Аниса неизбежно стигаше до крайност.

Когато изчезна, беше бременна в четвъртия месец. В една ранна утрин, сред полегналата ниско мъгла, тя тръгна към брега и не се завърна. След многократното претърсване на реката намериха тялото ѝ след двайсет и шест дни. В "Оксфорд Мейл" излезе статия със сватбената ѝ снимка, на която беше с бяла рокля и венче от пролетни цветя. Азър така и не можа да си обясни откъде бяха намерили снимката. Полицията определи причината за смъртта като "необяснима", версията престъпление беше изключена, окончателното решение на следователското разследване остана отворено, но Азър така и не престана да мисли за "необяснимата" причина.

Професор Насим го обвини за крайните настроения на Аниса и за изчезването ѝ. Семейството никога не му прости, както и той, дълбоко в себе си, никога не си прости, а само стана свръхчувствителен към извиненията. В живота има неща, за които и да искаш, не можеш да се извиниш, и всекидневните извинения за щяло и нещяло го възмущаваха. Между свободното мислене, с което беше израснал, и вярата на професор Насим намери своя ниша. От нея щеше да преподава за "необяснимото". От нея щеше да преподава за Бог.

Сутрешният вятър намаля и задуха лек бриз. Пери вървеше в унес. Краката ѝ бяха тежки и тромави. Слънцето се скри зад облак, над главата ѝ се стрелна бързолет и сякаш изведнъж настъпи нов сезон, съвсем различен от онзи в ботаническата градина, със закрилящата сянка на китайската метасеквоя.

Трой сновеше пред входа. Ширин седеше на стълбите със скръстени на гърдите ръце и подпухнали от плач очи. Двамата чакаха Пери, за да я привлекат на своя страна. В сградата ги чакаха членовете на комисията – хора с непроницаеми изражения и дръзки въпроси.

Къде ли беше Азър и какви ли мисли се въртяха в главата му? Как би искала да е до нея, в една от многото ѝ фантазии, в които бяха само двамата. Загърбили стоварилото се незнайно откъде злощастие, те щяха да подминат членовете на комисията, без да обръщат внимание на осъдителните погледи. Мечтаеше си да е вечер, той да ѝ говори за поезия, философия и парадокса Бог, а думите му да хвърчат като искри от лумнал огън. Само той и тя, склонила глава на рамото му, а над тях небе – може би небето над задрямал университетски град, може би над гъмжащ метрополис... Как искаше всичките им разлики във възраст, положение и култура да се изпарят, как искаше да целува устните ѝ и да повтаря името ѝ като припев, как искаше умът и сърцето ѝ да се слеят в острие, което да унищожи витаещия в него дух на Ширин... Отдавна не беше желала нещо толкова силно.