Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Боже мой, ти отвори очи! Мислех си, че никога няма да се събудиш!

Жената заприказва, без да спира – била омъжена от четирийсет години и вече не помнела колко пъти лежала в болницата. Знаела имената на целия персонал. Гласът ѝ изпълваше стаята като растящ балон и ушите на Пери затуптяха.

– Ами ти? Била ли си тук преди, или си за първи път?

Пери се закашля и усети гадния метален вкус на лекарство в устата си. Нямаше глас. Поклати глава, потъна в завивката с глава към прозореца и започна да си спомня за случилото се предишния ден. Какво беше направила?

Замисли се за баща си и по лицето ѝ се плъзна сълза. Ти си моята умна дъщеря... Само ти от децата ми можеш да го направиш. Образованието ще спаси теб, а ти ще спасиш нашето непросветено семейство. Ти и другите млади като теб ще измъкнат страната ни от назадничавостта ѝ...

Детето мечта беше изпратено в Оксфорд, за да донесе гордост на Налбантоглу, а ето че им донесе разочарование и срам. Пери се разрида толкова отчаяно, че приказливата жена се уплаши и натисна бутона, за да извика сестрата. Дадоха ѝ да пие някаква течност с прасковен цвят, която нямаше вкус, но миришеше отвратително. Зарови глава във възглавницата и клепачите ѝ натежаха.

В бълнуването си виждаше само бебето в мъглата. Къде беше то, когато толкова се нуждаеше от него? И съществуваше ли вън от нея, или появата му беше само видение на прояденото ѝ от вина въображение?

На другата сутрин се срещна с психотерапевт за първи път. Той беше млад и се усмихваше мило и предразполагащо. Каза ѝ, че не е сама. Че ще действат в екип. Щял да ѝ помогне да намери новата Пери, която щяла да бъде архитект на душата си или свой собствен съзидател Лекарят имаше навик да прави паузи и да завършва изреченията с един и същи въпрос: "Какво ще кажеш?". Обясни, че лечението няма да заличи мислите за самоунищожение, но ще я научи как да ги преодолява, в случай че отново се появят. Все едно мисълта за самоубийство беше като времето – може да не вали, но може и да се излее проливен дъжд. Спасение няма, но всякак ще го преживееш, стига да знаеш как да останеш сух.

– И още нещо – добави психотерапевтът. – Не е бързо, но когато се почувстваш готова, може би ще ти зададат въпроси за един от професорите. Обвинен е в тормоз на студентите, включително и на теб. Университетът проучва случая, за да се увери, че ще бъде направено всичко необходимо в името на твоето добро и доброто на другите студенти. Но както казах, това не е бързо. Какво ще кажеш?

Пери усети ледени тръпки по гърба си. Обвиняваха Азър в опита ѝ за самоубийство. Беше слисана и въпреки това не възрази.

Оксфорд, 2002 г.

Сутринта преди явяването пред комисията Пери седеше в ботаническата градина до "Магдален Бридж". Когато беше тук, се чувстваше спокойна, все едно беше сред любимо детско царство. Трийсетметровата китайска метасеквоя – тя харесваше много английското ѝ име dawn redwood – се извисяваше над пейката, на която седеше. Дървото беше възродено от вкаменелости, намерени в отдалечена китайска долина. Пери беше очарована от вълшебната история на ботаническото откритие.

Слънцето топлеше гърба ѝ. Потънала в странното спокойствие на редките растения и дървета, тя сви крака, опря колене в брадичката си и притисна топлата чаша с кафе до бузата си, все едно беше ласка на любим.

По едно време се замисли над думите на Ширин: "Мишле, защо си все така нещастна? Какво е това тъжно, унило лице? Приличаш на деветдесетгодишна баба. Кога ще се научиш да се забавляваш?"

Според Азър най-добрият начин да подходиш към "въпроса за Бог" беше не чрез религиозност и скептицизъм, а чрез самота. Ето защо всички аскети и отшелници търсеха духовност в пустошта. Професорът твърдеше, че когато е в компания, човек е склонен да общува не с Бог, а с дявола. Добавяше, че това е шега, макар че с Азър човек никога не беше сигурен.

Пери щеше да свидетелства в негова защита. Дължеше му го. Той несъмнено беше допринесъл за нещастието ѝ, тъй като никой не бленува за несподелена любов, но пък и не можеше да бъде обвиняван за опита ѝ за самоубийство. Всъщност тя му беше благодарна. Азър беше отворил други, нови измерения в съзнанието ѝ, които беше смятала за инертни. Професорът очакваше – доста настоятелно, – че студентите му ще разкрият личните си и културни предразсъдъци, докато ги заличат. Той беше изключителен преподавател и съвършен учен. Беше успял да я разтърси, мотивира и предизвика. Пери се стараеше най-много по неговия предмет. Азър ѝ показа поезията в мъдростта и мъдростта в поезията. Професорът се отнасяше към студентите като към равни, без значение от произхода или възгледите им. Ако за него имаше нещо свято, то това беше знанието.