Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Добре съм. Ще имам бебе през май.

Това обясняваше всичко. Хормоните... Ширин щеше да става майка. В такъв период от живота е по-лесно да простиш, отколкото да си злопаметен. Трудно е да се връщаш към старите дрязги, когато си в очакване на нов живот.

– Честито! Прекрасна новина! Много се радвам. Момче или момиче?

– Момче.

– Намислила ли си име? – попита Пери и веднага се сети за отговора.

– Мисля, че знаеш как ще се казва. – Настъпи миг мълчание. Като пара от стар самовар в тишината се прокрадна лека неприязън. – Мразих те толкова време. Омразата ми се свърши.

– Той какво казва за мен сега?

Не беше говорила с него почти четиринайсет години. Споменът за професора беше избледнял и понякога се чудеше дали всъщност влиянието му в живота ѝ е било чак толкова решаващо.

– Защо не го питаш? Сигурно си е вкъщи Имаш ли химикалка?

Пери се изненада от въпроса и се огледа.

– Изчакай секунда.

Отвори вратата на кухнята и махна на готвача, като вдигна бинтованата си ръка с жест, наподобяващ писане. Той ѝ подаде автоматичната писалка от горния джоб на престилката си и лист от залепения на вратата на хладилника тефтер с бележки.

– Благодаря – пошепна Пери.

Ширин повтори номера не толкова че се налагаше, колкото, за да каже още нещо, и добави:

– Обади му се.

В този миг на външната врата на крайморската къща се позвъни. Една от прислужниците изхвърча от кухнята, като стискаше нещо за ядене в ръката си. Пери се запита дали персоналът беше опитал от вкусната храна и дали изобщо бяха вечеряли, или само прислужваха.

Чу се трясък на отворена със замах врата, която се блъсна в стената, последва приглушен вик и тропот от забързани тежки стъпки.

– Липсваш ми – каза Пери, без да се замисля.

– И ти на мен, мишле.

Пери видя как двама мъже с черни шалове на лицата се втурнаха в хола с пушки в ръце. Единият изкрещя:

– Ставайте! Всички! Веднага!

– Какво искате? – извика домакинята.

– Млък! Прави каквото ти казваме!

– Как може да ми говорите така! – сподавено рече тя и се огледа за мъжа си, който все още беше на терасата.

– Още една дума и ще съжаляваш!

Изщрака спусък. За втори път в живота си Пери виждаше оръжие толкова отблизо. За разлика от пистолета на Умут, пушките бяха големи и тъмнозелени.

– Чуваш ли ме, мишле? – попита Ширин.

Пери не можеше да отговори. Не можеше да продума. Съвсем бавно и неусетно, като мъглата, която пълзи от Босфора, тя затвори телефона.

Оксфорд, 2002 г.

Сградата с приемната на декана заемаше цялата предна страна на четириъгълния двор от XV век. Азър се изкачи до излъсканата врата и позвъни. Възрастният старши скаут, който отговаряше за домакинството, отвори вратата и го поведе през просторното антре, по дъбовото елизабетинско стълбище и коридора с ламперия към кабинета.

Деканът подреждаше книжата си: спешните и важните – в кутията от слонова кост, важните, но не толкова спешни – в кафявата, и останалите – в жълтата. Правеше го винаги, когато му предстоеше нежелана среща. Разговорът щеше да е тежък и затова се опитваше да подреди мислите си. Започна да подрежда бюрото – кубчета със самозалепващи се листчета, стейплър, перлен нож със сребърна дръжка за отваряне на писма. Сложи идеално подострените моливи в кожената цилиндрична кутия, подарък от дъщеря му.

На вратата се почука силно и той се сепна.

Азър застана на прага. Сакото му беше с наситен цвят в елегантен лилав нюанс. Полото беше с един тон по-светло. А косата, както винаги, преднамерено разрошена.

– Добро утро, Лиo. Отдавна не сме се виждали.

– Радвам се да те видя, Азър – деканът говореше учтиво и любезно, но гласът му беше напрегнат. – Наистина мина доста време. Да пием чай или... колко е часът... по чаша шери?

Азър не беше възприел навика на преподавателите да пийват шери преди обед, но му се струваше, че в днешния ден ако не той, то деканът със сигурност имаше нужда от питие.

– Разбира се, защо не.

След секунди се появи още по-възрастен скаут с вкаменено от сдържаност и мълчание лице, с приведени от дългогодишната служба рамене. И той като портретите на стените и дъбовите столове в готически стил се беше сраснал с колежа и представляваше негова неразделна част.

Скаутът се наведе с ръка зад гърба и мъчително бавно наля шери с треперещите си пръсти. Сребърна гарафа, кристални чаши, солени бадеми.

Когато той си тръгна, деканът каза:

– Прочетох интервюто ти в "Таймс". Много ми хареса