Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Благодаря, Лио.

Настъпи неловка тишина.

– Нали знаеш колко ти се възхищавам – подхвана отново деканът. – Голяма чест е, че си наш почетен член. Харесвах Аниса толкова много...

– Благодаря, но сигурно не съм тук, за да говорим за покойната ми съпруга. Познаваме се достатъчно и виждам, че си притеснен. Какво се е случило?

Лио заразглежда кубчетата с листчета. Беше ги подредил по цветове – оранжеви, зелени, розови.

– Има оплакване срещу теб – промълви той, без да вдига очи.

Азър го погледна. Прошарена над слепоочията коса, набръчкано чело, нервно потрепване на устните. Изглеждаше точно така и на предишния си пост като главен ковчежник.

– Не се налага да ми спестяваш подробностите.

– Разбира се, че не. Всеки път, когато те нападаха, а не е тайна, че имаше няколко такива случая – понякога заради теб самия, друг път заради начина ти на преподаване, аз те защитавах. Харесван си, но не от всички, знаеш го, нали?

– Така е – кимна Азър.

Лиo подреди кубчетата едно върху друго.

– Винаги бях на твоя страна, защото вярвах в интелектуалната ти неприкосновеност. Уважавах предаността ти към науката и обективността ти. Не разбирам защо... разстройваш хората?

При декана идваха разплакани студенти, получаваше писмени и устни оплаквания срещу Азър и метода му на преподаване, обвинения за прекалени изисквания, за униженията, които студентите понасят, когато изтъква недостатъците им, за претенциозната му полемичност, склонността му да обижда.

– Не знам защо ги засягаш... – въздъхна Лио.

– Трябва да се научат да не се засягат. Това не е детска градина. А университет. Време е да пораснат. Край на дундуркането и глезотиите. Студентите ни трябва да се справят с онова, което ги очаква в живота.

– Това не е твое служебно задължение.

– Мисля, че е.

– Твоята работа е да преподаваш философия.

– Точно така!

– Философията в учебниците.

– Философията на живота.

Деканът отново въздъхна.

– Не е редно да се чувстват обидени и претоварени със задачи. Оплакванията са твърде много. – Той бутна кулата от кубчета и добави: – Има и още нещо... важно.

– И какво е то?

– Става дума за една студентка.

Думите застинаха във въздуха.

– Говори се, че имаш връзки със студентки.

– Това не засяга никого, ако не се възползвам от тях или... те от мен.

– Моралността на думите ти е под въпрос.

– Ширин ли имаш предвид? Тя не е вече моя студентка.

– Ами... не, не е тя.

– А коя? – учуди се професорът.

– Студентката от Турция. В твоята група. Снощи е направила опит за самоубийство.

Азър пребледня.

–Пери? Господи! Добре ли е?

– Да. Нали е млада... Нагълтала се с парацетамол, но има здрав черен дроб и вече е добре.

– Не мога да повярвам. – Професорът се смъкна в стола и лицето му помръкна.

– Имали сте връзка и си я... изоставил.

Азър пое рязко дъх, като след удар в корема.

– Тя ли го твърди?

– Не съвсем. Сега не може да говори. Информацията е от Трой, който, знаеш, те съди. Заплаши, че ще уведоми медиите. Видя ми се доста ядосан. Имам писменото му изявление.

– Може ли да го видя?

– Съжалявам, но трябва да го предам на комисията по етика.

– Уверявам те, че между мен и Пери няма нищо. И знам, че тя ще го потвърди.

– Ти си чудесен преподавател и най-вече почетен член на колежа. Недопустимо е да бъде хвърлено петно върху неговата репутация. Тъй като през изминалите години си си спечелил доста врагове, ако случаят попадне в ръцете на кръвожадните журналисти, ще ни разкъсат.

– Какво предлагаш?

– Вземи си малко почивка. Спри да преподаваш известно време. Нека скандалът отзвучи и комисията приключи с разследването. Момичето ще даде показания и всичко ще бъде наред. Но дотогава се налага да проучим това... нещо...

– Лиo, познаваш ме от толкова време, и ти е ясно, че никога не съм бил неетичен – заяви Азър и се надигна. Деканът също стана.

– Виж...

– Трой си измисля, уверявам те. Нали знаеш какво казва Анаис Нин: "Ние не виждаме нещата такива, каквито са. Виждаме ги през своя светоглед".

– Моля те, Азър, при тези обстоятелства тя е последната писателка, която трябва да цитираш!

– Ще изчакам Пери да каже истината. Горкото момиче, защо ли е постъпило така...

С големи олюляващи се крачки Азър излезе и пое през усилващия се дъжд.

Оксфорд, 2002 г.

Пери дойде на себе си в психиатричното отделение на "Джон Радклиф Хоспитал", но в първия момент не можа да разбере къде се намира. Цветовете бяха дразнещо агресивни: чаршафите – заслепяващо бели, а синята завивка – твърде жизнерадостна. Сивото небе зад прозореца ѝ заприлича на оловните топчета, които майка ѝ топеше против уроки. В главата ѝ отекнаха глухи брътвежи и безсмислени молитви. Опита се да затвори очи, като се надяваше да не чува досадните звуци, но шейсетинагодишната пациентка на леглото до нея настояваше да си говорят.