Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Пери се беше убедила, че в семинарите нямаше нищо случайно. Всичко беше подробно замислено. Всеки студент беше участник в умствена игра, в която професорът играеше единствено със себе си. Лицето ѝ пламваше при мисълта, че и тя беше само една пионка. Как мразеше Азър за това!

Пред "Радклиф Камера" зърна Трой. Седеше на пейка и разговаряше оживено с приятели. Когато я видя, той стана и се приближи.

– Здрасти, Пери! Още ли учиш при Азър?

– A ти още ли го шпионираш?

Свиването на устните му беше равносилно на отговор, но той отвърна:

– На него не трябва да му разрешават да преподава в такава уважавана институция. Той не дава пет пари за студентите. Интересува се само от себе си.

– Студентите го харесват.

– О, да. Особено момичетата. Например приятелката ти Ширин.

Трой поклати многозначително глава. Пери заби тока на обувката си в чакъла и попита:

– Какво... Ширин?

– Не се прави, че не знаеш. Aз ли да ти го кажа?

– Какво да ми кажеш?

В очите му блеснаха пламъчета.

– Азър има връзка с нея.

Настъпи неловка тишина. Но не задълго.

– Как така, тя е била негова студентка...

– Спеше с него по време на курса. Обзалагам се, че са пишели оценките ѝ в леглото.

Пери извърна поглед и изведнъж осъзна, че омразата на Трой към Азър беше подсилена и от ревност. Той несъмнено беше луд по Ширин.

– Понякога ходи в кабинета му. Заключват се за двайсет минути до половин час. Засякъл съм времето, защото я чакам отвън.

– Млъкни! – ядоса се Пери и цялата почервеня.

– Ти също го посещаваш. Виждал съм те!

– Ходя на семинара.

– Лъжеш! Tози семестър нямаш часове при него!

– Трябваше да му кажа нещо... важно.

Как да му обясни, че беше ходила при Азър, за да говорят за бебето в мъглата. Той я беше отрупал с въпроси за появата му и за реакцията на родителите ѝ, за страха, че е джин, за посещението при заклинателя и за писанията в господодневника. Разказа му всичко, като превърна детските си спомени в мост, по който се надяваше да стигне до сърцето му. Но в един момент Азър се наслуша, събори моста и спря да я кани в кабинета си.

– Не разбираш ли, че той е егоманиакален хищник. Храни се от млади умове и млади тела.

– Трябва да тръгвам – едва промълви Пери.

Измъчвана от ужасна мигрена, тя се отби в аптеката. Откакто беше пристигнала в Оксфорд, беше опитала всички възможни болкоуспокояващи. Мина покрай рафтовете и забави ход покрай предлаганите противозачатъчни. В Истанбул нямаше такова разнообразие на ярки цветове, чудновати дизайни на опаковките и привлекателни реклами. Ако родителите ѝ бяха използвали такова средство, нея нямаше да я има. Нито пък него: Нямаше да има страдание, нито пък вина. А само едно прекрасно нищо.

Минаха години, докато научи тайната, която криеха от нея. Бременността на Селма в напреднала възраст била изненадваща и тя родила не едно, а две деца. Момиче и момче. Пери и Пойрас: момичето – с името на златна фея, а момчето – с името на най-бурния североизточен вятър.

Двамата били четиригодишни, когато в един горещ сънлив следобед Селма ги оставила за малко на дивана и отишла до котлона в кухнята, за да погледне специалитета си – сладко от сливи. Били купили няколко килограма от местния пазар. Купата на масичката до дивана била пълна, а останалите чакали на кухненския тезгях да станат на сладко. Всичко наоколо било в лилаво.

На Пери ѝ доскучало, слязла от дивана, взела една слива, огледала я любопитно и я лапнала. Била много кисела. Извадила я от устата си и я дала на брат си. Той се зарадвал и само след секунди Селма заварила сина си бездиханен, с потъмняло като цвета на сливите лице. Пери била свидетелка на всичко. Застинала и недоумяваща.

– Защо не ме извика? – крещяла Селма пред роднините и съседите, които били у тях след погребението. – Как можа! Гледала си как брат ти издъхва, и си мълчала! Проклето дете!

Дистанцията между майката и дъщерята беше останала завинаги. Пери знаеше дълбоко в себе си, че Селма винаги ще я обвинява за смъртта на брат ѝ. Толкова ли е трудно за едно четиригодишно дете да изкрещи за помощ? Ако ме беше извикала, можех да го спася.

Безчувственост. Ето какво ѝ трябваше на Пери. Само да можеше да не помни и да не чувства нищо. Колкото и да се стараеше, миналото я навестяваше. И ѝ причиняваше болка. Споменът за онзи следобед се явяваше заедно с духа на брат ѝ. Вината, срамът и най-вече себеомразата бяха заседнали в гърдите ѝ като болезнена буца.