Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Браво на теб, заминаваш и ни оставяш да се оправяме с тукашния хаос – пошегува се пиарката.

Онези, които заминаваха да търсят по-добър живот в други страни, бяха едновременно обект на завист и пренебрежение. Без значение за кое място ставаше дума – за Ню Йорк, Лондон или Рим. Важна беше идеята да живееш някъде другаде. Местните хора също жадуваха за нови небеса. Докато закусваха и обядваха, правеха подробни планове за заминаване – и почти винаги в някоя западна страна. Само че плановете им се подриваха и постепенно изчезваха като пясъчни замъци под надигащия се прилив на домашния уют. Роднините, приятелите и споделените спомени ги закотвяха и полека-лека те забравяха за копнежа по други земи, докато не срещнеха някой, постигнал мечтата им, за да му покажат пренебрежението си.

Хирургът долови неприязънта и каза:

– Швеция също не е раят на земята.

Думите му изобщо не бяха убедителни. Рано сутринта заминаваше за Европа, а те оставаха с проблемите си. Той щеше да похапва канелени кифлички, а те щяха да живеят сред регионалната нестабилност, политическите вълнения и бомбите.

Пери му се усмихна с разбиране.

– Не е лесно да останеш, не е лесно и да заминеш.

Искаше ѝ се да обясни, че въпреки трудностите, тези, които остават, се радват на трайни приятелства и повече социални контакти, а онези, които заминават завинаги, са като незавършени пъзели с липсваща важна част.

– Голяма трагедия, че трябва да живее в Алпите! – подметна приятелката на журналиста, който я сръгваше от време на време, но тя продължаваше да пие.

– Алпите са в Швейцария, а не в Швеция – поправи я някой, но тя не му отговори. С пристегнат в тесния минижуп корем, тя скочи на крака и насочи лакиран пръст с полуизгризан нокът към хирурга.

– Вие сте дезертьори! Заминавате и си живеете живота, а ние трябва да оцеляваме сред екстремизъм, фундаментализъм и сексизъм... – жената се огледа, сякаш търсеше пример за още някой "-изъм". – Моята свобода е в опасност!

– Скъпи мой, като говорим за опасност, трябва да те разведа из къщата – обърна се домакинята към ясновидеца. – Само ти можеш да разбереш защо ни се случиха толкова много неприятности. Първо – наводнение. После – светкавица. Нали знаеш за кораба? Заби се право тук, все едно гледаш екшън.

Тя погледна мъжа си в очакване да добави нещо.

– Дървото! – подсказа той.

– О, да, върху покрива падна дърво! Прилича ми на урочасване.

– Вероятно е така. Не подценявай силата на завистта! Проверихте ли стаите на прислугата? Някой може да ви е проклел.

– Как биха посмели? Ще ги изхвърля на секундата при най-малко съмнение! – Домакинята усети, че я стяга гърлото и попита: – Откъде да започнем?

– От сутерена. Джиновете се крият в най-тъмните ъгли. В този миг Пери чу вибрирането на телефона. Пребледня.

Ширин връщаше обаждането ѝ.

Оксфорд, 2002 г.

Скоро след нанасянето всяка съквартирантка си избра свое кътче. Ширин харесваше банята и по-точно ваната с извити крака. Беше си създала храм на удоволствието със свещи, специални соли, кремове и мазила. Всяка вечер изпълняваше свой си ритуал: пълнеше ваната до ръба с гореща вода, прибавяше омайваща смес от аромати, излежаваше се около час, четеше списания, слушаше музика, пилеше ноктите си и разпускаше.

Мона предпочиташе кухнята. Ставаше рано и се молеше. След обредното измиване постилаше копринено килимче – подарък от баба ѝ – и се молеше за себе си и за другите (включително и за Ширин, тъй като смяташе, че тя се нуждае от божествен стимул). Как щеше да се случи това, знаеше само Аллах. След молитвата правеше закуска за всички – палачинки, фул медамес, омлети.

Любимото място на Пери беше леглото със завесите. Ширин ѝ беше дала допълнителен комплект чаршафи от египетски памук, меки като пух и кътчето ѝ беше толкова уютно, че тя дори учеше в леглото. Вечер слушаше шума на вятъра в листата на елшата и далечния ромон на реката.

Сенките на стената танцуваха в ритъм без звук. Очертанията им ѝ напомняха карти на въображаеми и действителни страни, на земи, заради които се лее кръв и загиват хиляди хора. Изтощена от въображението си, тя заспиваше с успокояващата мисъл, че на другия ден светът ще бъде отново на мястото си.

Всяка сутрин Ширин ставаше късно, Мона се молеше, а Пери тичаше. Усилваше ход и не спираше да мисли за Азър. Какви бяха очакванията му, че беше накарал Ширин да събере трите на едно място? Колкото повече се опитваше да намери отговор на загадката, толкова повече се ядосваше и негодуванието ѝ се надигаше като жлъчен сок.