Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Разправиите се водеха предимно на масата в кухнята, сред уханието на печащия се във фурната хляб. Веднъж Ширин си тръгна с гръм и трясък, но се върна за вечеря. Друг път Мона каза, че ги напуска завинаги, но и тя остана. Караха се за Бог, за религия, идентичност и няколко пъти за секс. Мона държеше да остане девствена до сватбата си, като очакваше бъдещия съпруг да е със същия морал, а Ширин ѝ се подиграваше. Както обикновено Пери беше по средата, тъй като не се беше обричала на идеята за девствеността, но и не се чувстваше достатъчно сексуално разкрепостена.

В четвъртък следобед Пери завари Ширин и Мона да седят и да мълчат пред телевизора – сред виещите сирени камерата се местеше от разбити стъкла към окървавени тротоари. Терористи бяха нападнали синагога в Тунис. Камион с природен газ и експлозиви се беше взривил пред сградата и убил деветнайсет души.

Мона прехапа устни.

– Господи, моля те това да не е работа на мюсюлмани.

– Господ няма да те чуе – рече Ширин.

Мона я изгледа враждебно, а когато отвори уста, в гласа ѝ нямаше и следа от обичайната му мекота.

– Подиграваш ли ми се?

– Подигравам се на безсмислената ти молба. Да не би да се надяваш да промениш фактите, ако се помолиш повече? Станалото – станало.

Взаимната им неприязън растеше ли, растеше. Скандалът пред телевизора беше най-голямата им разпра досега.

Пери се качи в стаята, без да вечеря, хвърли се на леглото и запуши уши, за да не чува крясъците. Надяваше се, че на другия ден ще се срамуват от думите, които си бяха разменили.

И така до следващото скарване. От трите момичета само Пери не забравяше всеки техен жест и всяка обида. От малко дете запомняше и съхраняваше болезнените спомени като прилежен архивар. Отнасяше се към паметта с отговорност и уважение, макар да подозираше, че рано или късно тежкото ѝ бреме ще се окаже непосилно.

Като малка разбираше езика на вятъра, четеше стаените послания на полуожънатите ниви и на сипещия се от акациите сняг, пееше и песента на шуртящата от крана вода. Дори мислеше, че ако реши да опита, един ден може да види със собствените си очи и Бог. Веднъж се разхождаше с майка си и на пътя видяха прегазен таралеж. За ужас на Селма, Пери поиска да се помоли за душата му. Оказа се, че раят бил малък и с ограничен достъп за най-достойните. Там не приемали животни, увери я майка ѝ.

– Кой друг не може да отиде в рая?

– Грешниците, злосторниците, онези, които напускат религията ни и се отклоняват от правия път, а и... самоубийците. За тях няма дори заупокойна молитва.

Както нямаше и за таралежите... Хвърлиха животинчето в кофата на улицата, но вечерта Пери се измъкна от къщи и го извади от вонящия боклук. Не намери ръкавици и се разтрепери, тъй като ѝ се стори, че трупът откликна на докосването ѝ. Изкопа дупка, зарови го, направи паметна плоча от стара дървена линийка и се помоли. Постепенно това се превърна в нейна любима игра – да организира погребения: на умрели пчели, повехнали цветя, пеперуди със счупени крила, безвъзвратно строшени играчки или на всички, които не бяха добре дошли в дженнет.

С годините Пери се научи да прикрива странностите си. Благодарение на семейството, училището и обществото, всичките ѝ чудатости бяха разпръснати като с пулверизатор и се превърнаха в сив, невзрачен прах. С изключение на бебето в мъглата. Тя осъзнаваше, че е различна, и полагаше големи усилия да не ѝ личи. Непрекъснато се стараеше да изглежда нормална, а това я изморяваше толкова много, че понякога не ѝ оставаха сили да бъде каквато и да е друга, чувствайки се посредствена и безполезна. В някакъв неизвестен за нея момент самотата престана да е неин избор и се превърна в проклятие. Дълбока и постоянна празнота в гърдите ѝ, която можеше да сравни само с отсъствието на Бог. Да, навярно беше точно това. Тя носеше отсъствието на Бог в себе си. И това ѝ тежеше много.

Оксфорд, 2002 г.

Пери буташе велосипеда си по "Радклиф Скуеър" с преметната на рамо чанта с книги и гроздето, което не беше изяла на обяд. Преди час видя Мона и Бруно в едно кафене. Седяха и се гледаха враждебно. Азър им беше дал задача за работа по двойки, която включваше и една нощ заедно в библиотеката. "Споделете храната и идеите си!" Верен на себе си, професорът накара известния с непоносимостта си към мюсюлманите Бруно да е в един отбор с богоотдадената Мона. Азър не разбираше, че колкото и благородни да бяха намеренията му за постигане на хармония между Бруно и Мона, те бяха осъдени на провал.