Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

С изтръпнало сърце се качи в стаята си. Вратата на Мона беше затворена. От банята долиташе шуртенето на вода и тананикането на Ширин – някаква позната, натрапваща се мелодия. Влезе на пръсти в стаята ѝ. Багажът ѝ беше почти неразопакован. На един отворен кашон пишеше с големи букви КНИГИ. Само някои бяха оставени на рафтовете, тъй като сигурно ѝ беше омръзнало да ги подрежда.

Прерови ги и скоро намери онова, което търсеше: всичките книги на Азър. Отвори първата, която ѝ попадна, и погледна заглавната, разбира се, надписана страница.

На милата Ширин,

Вечен емигрант, безстрашен метежник и философски изгнаник, момичето, което знае как да задава въпроси и не се бои да настоява за отговори...

Усети как ревността я пронизва, и веднага затвори книгата. Тя знаеше, че Ширин ходи в кабинета му поне два пъти седмично и че двамата са близки, но я заболя, тъй като по всичко личеше, че той я харесва и цени. Другите книги бяха също с автограф. Последната му книга беше с по-дълго посвещение.

На Ширин, която, за разлика от името си, е сладка и тръпчива като наровете на Персия, земята на лъва и на слънцето...

Но която трябва да опознае, дори да заобича онова, на което гледа с презрение.

Тъй като само в огледалото на Другия можем да съзрем лицето на Бог.

Обичай, мила моя.

Обичай доведената си сестра.

Каква доведена сестра? Пери знаеше, че Ширин няма сестра. Освен ако това не беше метафора за "другата жена".

Осъзнала страшния заговор, Пери пое дълбоко дъх. Ширин мразеше религията и религиозните хора. Критикуваше всички вярвания, но беше най-безпощадна към своето. Не понасяше младите мюсюлманки, които носеха хиджаби по собствено желание, и твърдеше, че "моллите и моралната полиция налагат мълчание насила, но момичетата, които си покриват главите, за да не съблазняват мъжете, го налагат доброволно". Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Азър беше поставил Ширин в социална лаборатория, за да я накара да общува със своето "Друго" аз: Мона.

Но онова, което я разстрои още повече, беше мисълта, че не става дума само за Мона. Преглътна с усилие и за пръв път се видя през очите на Ширин. Несигурността си, колебанието, свенливостта, пасивността... Ширин ненавиждаше всички тези качества. Три мюсюлманки в Оксфорд: Грешната, Набожната и Раздвоената. Не само Мона беше избрана за социалния експеримент. Тя беше втората доведена сестра.

Остави книгата, затвори кашона и излезе. Как съжаляваше, че беше оставила спокойствието на стаята в колежа и се беше озовала в тази къща, където всеки неин жест щеше да бъде докладван на професор Азър. Почувства се като муха в буркан. На пръв поглед на топло и сигурно, но всъщност в капан.

Истанбул, 2016 г.

– Пенсионираният учител ще бъде забравен – повтори Аднан. – Вече нищо не може да ни изненада. Станали сме абсолютно безчувствени.

– Не си ли малко суров, мили мой? – попита домакинята. – Какво бихме могли да направим?! В противен случай ще полудеем!

Ясновидецът закима нетърпеливо.

– Също като хората, нациите имат зодиакални знаци – намеси се припряно ясновидецът. – Тази страна е родена на 29 октомври. Скорпион, управляван от Марс и Плутон. Кой е Марс? Богът на войната. Кой е Плутон? Богът на подземния свят. Планетите говорят вместо нас.

– Астрологически празнодумия – сряза го набожният вестникарски магнат. – Какви са тези "богове"? Всички вярваме само в един. Аллах!

Ясновидецът го погледна обидено.

– Близкият изток е с блокирани чакри – обади се журналистът.

– Естествено! – съгласи се домакинът. – Единствената енергия е петролът! Няма никаква духовна енергия.

– Според теб кои чакри трябва да бъдат отворени? – обърна се домакинята към ясновидеца, без да обръща внимание на думите на съпруга си.

– Петата. Тя е в гърлото. Потиснати мисли, неизказани желания. Започва в дъното на устата и притиска хранопровода и стомаха.

Няколко гости сложиха ръка на шията си.

– Което ми напомня, че гърлото ми е пресъхнало – рече домакинът.

– Казъм, донеси още уиски!

– Има начин за отблокиране на чакрите на нацията – не се предаваше ясновидецът.

– И той се казва демокрация – обади се Пери.

Пластичният хирург погледна часовника си.

– О, става късно! Ще тръгвам, че самолетът ми е рано сутринта.

Той живееше от години в Стокхолм, но се връщаше често в Истанбул заради бизнеса си и ако се вярваше на клюките – заради млада любовница, която можела да му е дъщеря.