Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

След смъртта на Спиноза не пожела да вземе друго куче. Но скоро промени решението си. Един ден на прага го чакаше двумесечно кутре – румънска овчарка със златна панделка на каишката. Подарък от Ширин за рождения му ден. Бялото кученце беше с гъста, пухкава козинка на сиви петънца и беше спокойно и умно животинче – порода, подходяща за планински живот. Азър го нарече съвсем уместно Чоран – на името на румънския философ, който гледаше мрачно на Бог и на всичко останало. А това беше в тон и със собственото му настроение. Така Чоран започна да му прави компания по време на разходките.

Tози следобед Ширин почука на вратата му. Коремът ѝ беше огромен, а лицето пламтеше. Бременността разкрасява някои жени и тя беше една от тях. Ако съществуваше грешен светец, то това беше Ширин.

– Ще дойдеш, нали? Моля те, не казвай "не"! Много ще ме ядосаш – заяви тя, докато почукваше с яркозеления си маникюр по масата.

Ширин беше направила успешна научна кариера. След скандала беше заминала за Принстън и почти всеки ден му пишеше. Когато се върна, стана преподавател в своя колеж. Въпреки разликата във възрастта и начина на живот, двамата с професора останаха добри приятели. Беше разумно и редно да не подновяват връзката си, но за Азър и някак тъжно – той си даваше сметка, че остарява.

– Tози човек е ужасен! Расист. Хомофоб. Ислямофоб. Горката Мона би получила сърдечен удар. Безсрамен тип! Твърди, че Бог говорел чрез него!

– Мнозина го твърдят – усмихна се Азър. – Трябва да свикнеш.

– Няма да стане. Ела, моля те!

– Скъпа, защо смяташ, че присъствието ми означава нещо за някого? А най-малко за него. В техните очи аз съм въплъщение на падението, пък и знаеш, че отдавна не обсъждам Бог.

– Изобщо не ти вярвам. Ела, моля те!

Ширин си тръгна, той си направи чай и седна до прозореца в кухнята. Между листата на чинара се процеждаше сноп слънчеви лъчи, които шареха по лицето му и подчертаваха мъжествения му овал. В сгънатия местен вестник под чашата имаше статия за въпросния холандски учен, известен с омразата си към исляма, бежанците, еднополовите бракове и съвременното световно положение. Той твърдеше, че има връзка с Бог – бил нещо като член на клуба на привилегированите. Оксфорд Юниън канеше от два века всякакви учени – някои бяха с обикновени, традиционни възгледи, други предизвикваха спорове и противоречия, но за пръв път се появяваше някой с толкова крайни и арогантни твърдения.

Азър вдигна чашата, а петното от дъното ѝ огради снимката на учения с ореол, придавайки му вид на светец, загледа се в нея и само след миг грабна сакото си и ключовете на колата.

След двайсетина минути приближи сградата. Група студенти стояха пред входа с плакати и настояваха за изгонването на лектора.

Едно момче, вероятно първокурсник, който със сигурност не го познаваше, му подаде лист с петиция. Английският му беше с акцент, но звучеше приятно.

– Господине, бихте ли се подписали? Това чудовище трябва да си тръгне.

– Не е ли малко късно? Лекцията му е след десет минути.

– Няма значение. Ако съберем достатъчно подписи, Оксфорд Юниън ще си помисли добре, преди да покани още някой като него. Смятаме да влезем в залата и да му попречим да говори.

– Съжалявам, но няма да подпиша.

– Съгласен сте с този фашист?

– Не съм казал, че споделям идеите му.

Студентът се обърна рязко и си тръгна. Азър се поколеба дали да замълчи, или да го настигне.

– Един момент! – извика той и се забърза след него.

Момчето спря изненадано.

– Мюсюлманин си, нали?

Последва сдържано кимване.

– Предполагам, че си чел Руми. Помниш ли какво казва той? "Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"

– Моля?

– Оставете го да говори. Идеите трябва да бъдат предизвиквани от други идеи. Книгите – с по-хубави книги. Каквито и глупости да чуваме, ние не можем да попречим на хората да говорят и да затворим устите им.

– Запазете тази висша философия за себе си. Никой няма право да обижда религията ми и онова, което е свято за мен.

– Само си представи колко свободен ще се почувстваш, ако се издигнеш над омразата на този човек! Нека отвърнем на обидата с мъдрост.

– Това пак Руми ли е?

– Това е Шамс, неговият приятел и...

– Оставете ме на мира – заяви младежът, застана до приятелите си и им пошепна нещо.

Всички се обърнаха и погледнаха Азър.

Защо не можеше да държи езика си зад зъбите, защо? Tози език му беше причинил толкова беди. Прокара пръсти през косата си и влезе в Оксфорд Юниън. На входа имаше плакат с темата на лекцията: "Запазете Европа за европейците".