Елиф Шафак: Черно мляко

Бях в Истанбул, когато ни разлюля земетресението от 1999 година. По онова време живеех в един от най-пренаселените и многолики квартали на града, където като качество къщите се различаваха една от друга точно толкова, както историите на обитателите им. Когато в три след полунощ, сред викове и писъци изтичах с всички останали на улицата, видях нещо, от което направо застинах. На отсрещния тротоар кварталният бакалин — кисел старец, който не продаваше алкохол и не разговаряше с маргинали — седеше до травестит с дълга черна перука и грим, стичащ се размазан по бузите му. Пребледнял като призрак, мъжът отвори с треперещи ръце пакет цигари и почерпи травестита. Именно този образ от онази нощ се е врязал най-трайно в съзнанието ми — закостенял в мисленето си бакалин и разплакан травестит, които пушат един до друг. Пред лицето на бедствието и смъртта дребните ни различия се бяха изпарили и всички ние се бяхме слели — макар и за броени часове — в Едно.

Но винаги съм смятала, че и разказите ни действат по сходен начин. Не твърдя, че художествената литература е с магнитуда на земетресение, но когато сме в добър роман, ние напускаме уютните си малки жилища и чрез измислени герои започваме да опознаваме хора, които не сме срещали никога дотогава и които дори не сме харесвали, защото са нашето друго Аз.

След години щях да си спомня онази нощ в съвсем различна светлина. След като родих първото си дете, изпаднах в тежка депресия, откъснала ме от единствената страст в живота ми, която дотогава бях поставяла над всичко — да пиша художествена литература.

За мен това бе емоционален земетръс. Когато избягах от постройката на Аз-а, която през всичките тези години бях градила толкова старателно, и уплашена и разтърсена се озовах в мрака, там се натъкнах на няколко насядали една до друга Палечки: шест малки жени, всяка от които изглеждаше като различна версия на самата мен. Вече познавах четири от тях. Другите две срещах за първи път. Осъзнавах, че ако не беше извънредното положение — следродилната депресия, в която бях изпаднала — никога нямаше да ги видя в нова светлина и те щяха да продължат да живеят в тялото и душата ми, без изобщо да се слушат една друга, като съседи, които дишат един въздух, а никога не се поздравяват любезно.

Може би всички жени живеят с такъв минихарем вътре в себе си и всъщност ние не сме друго, освен тези разногласия и напрежение, освен трудно постигнатата хармония между взаимно изключващите се страни в характера ни.

Трябваше да мине известно време, докато опозная и обикна и шестте Палечки.

Тази книга разказва как се изправих пред своята вътрешна разноликост и се научих да бъда цялостна.

Аз съм писателка.

Аз съм номад.

Аз съм космополит.

Аз обичам суфизма.

Аз съм пацифист.

Аз съм вегетарианка и съм жена, горе-долу в тази последователност.

Ето как щях да се опиша, преди да навърша трийсет и пет.

До тази възраст възприемах себе си най-вече и преди всичко като разказвачка на истории. Навремето хора като мен са споделяли историите си около огъня, под небе, толкова огромно, че е нямало как да бъдеш сигурен къде свършва — ако изобщо свършва някъде. В Париж са сътрудничели на вестници, само и само да съберат с общи усилия пари за наема. В двореца на султана деспот всеки разказ им е печелел правото да живеят още един ден. Чувствах се свързана с тези сладкодумни разказвачи от едно време, независимо дали те са оставали безименни, или са били Балзак и красивата Шехеразада. Истината е, че подобно на мнозина други белетристи, и аз се чувствах по-близка с мъртвите, а не със съвременните писатели, и по-свързана с хора, които са плод на въображението, а не истински… поне не прекалено истински.