Елиф Шафак: Черно мляко

Ние с майка ми сме се залутали в лабиринта от горчиво-сладки чувства, където могат да се залутат само майки и дъщери. Сърцето ми преливаше от признателност за начина, по който тя посрещна неочакваната новина, и аз й благодарих, че ме подкрепя.

— О, изобщо не те подкрепям, скъпа. Просто съм като бедна миячка на съдове, която съвсем случайно намира на тротоара лотариен билет и научава, че е спечелила голямата награда.

Колкото и да съм свикнала с кодовете и шифрите на майка ми, в началото не схванах за какво ми говори.

— Май не разбирам.

— Какво толкова има да разбираш, скъпа, повече от ясно е. Притесняваше се, че ще се разстроя, щом науча, че си се омъжила тайно в чужда държава, а когато видя, че изобщо не съм разстроена, се почувства признателна. Нали така?

Аз кимнах.

— Да.

— Нали разбираш, само майка, която е сигурна, че все някой ден дъщеря й ще се омъжи, ще се разочарова, ако научи, че тя го е направила, без да предупреди. Да ти призная, никога не съм имала в това отношение никакви очаквания. Струваше ми се, че си последният човек на земята, който ще тръгне да се задомява. И така, не съм ходила всяка седмица да си купувам лотариен билет и да възлагам надежди на него. Сега разбра ли?

Започвах да схващам.

Щастлива, че е привлякла цялото ми внимание, майка ми продължи въодушевено:

— Затова приех нещата такива, каквито са, и продължих нататък. После един прекрасен ден намерих най-неочаквано на тротоара лотарийния билет и разбрах, че печеля. Ето как се почувствах, когато научих новината за бракосъчетанието ти — бях изумена точно като миячка на съдове, на която й е провървяло.

Бях се омъжила наскоро в Берлин. Не беше чисто съвпадение, че сме избрали този град, защото най-малкото за нас бракът ни беше точно толкова изненадващ, колкото неочакваното обединение на Германия. Подобно на Източен и Западен Берлин, и ние навремето бяхме заедно, после се разделихме, а след това отново се събрахме. Освен това ние със съпруга ми бяхме — и продължаваме да бъдем — точно толкова различни, както капитализма и комунизма. Еюп е нежна щедра душа, мъж, който винаги проявява здрав разум и е надарен с изумително душевно равновесие и с търпението на пророка Йов, чието име носи. Колкото до мен, аз почти във всичко съм пълна противоположност на качествата му, като започнем от „нетърпелива“, „импулсивна“, „неразумна“ „емоционална“ и „ходещ хаос“.

Въздържахме се от сватба, защото и двамата не обичахме церемониите. Затова просто отидохме в Турското посолство в Берлин и оповестихме намерението си да се оженим. На една пейка до входа седеше бездомник с глава, пълна с въшки и мисли, и лице, което беше извърнал към небето, и блажено се припичаше на слънцето. Помислих си, че от него ще излезе страхотен свидетел, но когато се опитах да го помоля да дойде с нас в посолството, се оказа, че той не знае английски, аз пък не знаех немски, а езикът на жестовете, който тутакси изобретихме, не бе достатъчно съзидателен, за да обхване такава необичайна тема. Затова му предложихме пакет „Марлборо Лайтс“, а в замяна той сякаш ни благослови с беззъба усмивка. Подари ни и лъскав златен станиол от шоколад, който старателно беше изгладил. Приех го с радост. Стори ми се добра поличба.

Не бях с булчинска рокля не само защото не обичам такива ритуали, но и защото отказвам изобщо да нося бяло. Винаги съм недоумявала как другите го правят. От години не можех дори да седна на канапе, което е прекалено бяло, но малко по малко се излекувах от този навик. Приятелите ми имат различни теории защо не обичам бялото. Смятат, че когато към била бебе, сигурно съм паднала в цял казан с мляко с ориз (за разлика от Обеликс, цопнал във вълшебната отвара, това не ми е дало свръхестествени способности) и накрая съм намразила цвета, но не и млякото с ориз. Аз обаче нямам такива спомени, не е вярна и втората им теория, че съм била предубедена към лекари, зъболекари и лаборанти, към хора в бяло.

Та онзи майски ден се издокарах в предпочитания от мен цвят: черния. Колкото до Еюп, той беше в тъмен панталон и бяла риза, за да спази поне малко традициите. Ето как казахме „да“. Без излишно суетене и просто защото ни хрумна да го направим. Родителите и петте сестри на Еюп, както и майка ми и баба ми сигурно са искали да вдигнем типично турска сватба с гощавка, танци и музика, но щом научиха, че сме се оженили, те бяха така добри да уважат нашия избор.