Докато продължавах да пиша „Черно мляко“, проведох безброй трогателни разговори с жени на всякаква възраст и с всякакви професии. Бавно, но неотклонно проумявах, че не съм сама. Това ми помогна много. Каква ирония на съдбата — винаги се бях гордяла, че умея да бъда сама и не ми трябва да търся утеха в множеството, но реших да не задълбавам в това. Простата истина е, че следродилната депресия е много по-разпространена, отколкото ние като общество сме склонни да мислим.
Любопитното е, че едно време жените са знаели за нея. Прабабите ни са били наясно, че след раждането жената е с разклатена душевност, и затова са били по-подготвени. Предавали са знанията си на своите дъщери и внучки. Днес обаче ние сме откъснати от миналото и всъщност нямаме достъп до тази мъдрост. Ние сме жени в крак с времето. Когато сме уморени и душевно наранени, прикриваме следите с най-новия грим. Въобразяваме си, че можем да родим и още на другия ден да продължим да живеем както преди. Някои от нас го правят, разбира се. Лошото е, че други просто не могат.
Възрастните жени в Турция смятат, че през четирийсетте дни след раждането родилката трябва да бъде обградена постоянно от любимите си хора. Остане ли и за миг сама, става уязвима за нападения на джиновете и се превръща в жертва на цял порой тревоги, притеснения и страхове. Именно заради това семействата, които се придържат към традициите, окичват леглото на родилката с червени панделки и покриват пода в помещението с осветено маково семе, за да прогонят свръхестествените сили, дебнещи наблизо.
Не твърдя, че трябва да се ръководим от разни суеверия и да очакваме да слагат в родилното по болниците плитки чесън и мъниста против уроки. Казвам само, че благодарение на разказите на бабуващите, на традициите и вярванията жените от по-старо време са били наясно с една проста истина, за която ние понякога сме слепи: през живота си жената минава през няколко основни етапа и се случва преходът от един към друг да не е лесен. Тя може да се нуждае от допълнителна помощ, подкрепа и напътствия, за да заживее отново пълноценно в настоящето. Докато ден след ден жената се бори, преодолява трудности, организира и направлява, има моменти, когато машината на тялото й може да даде засечка. И в решимостта си да преуспеем, да сме силни и винаги съвършени, ние сме загубили връзка с тази вековна мъдрост.
Госпожа Слабостта не е сред най-обичаните жени от нашето поколение. Сега вече никой не знае къде е тя, но има слухове, че е била заточена на остров в Тихия океан или някъде в подножието на Хималаите. Всички сме чували за нея, ала е забранено да изричаме името й на глас. Чуем ли някой да говори за нея на работното ни място, в училище или у дома, трепваме от страх пред последиците. Тя не е точно в списъка с издирваните от Интерпол лица, но въпреки това никой не изгаря от желание да си има вземане-даване с нея.
С всичко това не отричам, че майчинството е сред великите дарове в живота. То преобразява сърцето точно както ваятелят преобразява глината, и ни прави съзвучни с ритъма на вселената. Има си причина безброй жени да твърдят, че майчинството е най-хубавото нещо, което им се е случвало. От дън душа се съгласявам с тях.
Въпреки това жената не става майка още в мига, когато ражда. Това е нещо като учебен процес и при някои той продължава по-дълго, отколкото при други. Има и такива като мен, които са разтърсени из основи от подобно изживяване. Не твърдя, че за творците преходът към майчинството е по-мъчен, защото съм виждала жени с всякакви професии, които се натъкват на същите трудности, макар и в различна степен. Никоя жена не е докрай застрахована срещу следродилната тъга. Най-силните и най-самоуверените сред нас всъщност вероятно са и най-уязвими. Интересното е, че това душевно влакче на ужасите може да се случи не само при първата бременност, но със същия успех и при втората, третата и дори шестата.
В края на краищата бременностите са като снежинките. Няма две, които да са еднакви.
Част първа
Живот преди брака
В Истанбул е пладне. Аз съм на парахода „Циганка“ наречен така заради това, че все подскача по синята вода, докато прекарва пътници между островите и континента. Млади влюбени, които се целуват тайно, гимназисти, избягали от училище, чиновници, удължили обедната си почивка, фотографи, помъкнали фотоапарати, търговци, които са натоварили по раниците стоката си, туристи, които са си просто туристи… Хора с всякакви професии са се озовали някак на плавателния съд с вид на орехова черупка, който се люшка насам-натам. Аз съм притисната в ъгъла. С книги върху скута съм седнала между възпълна жена и спретнат възрастен господин. Прибирам се от един от островите, където съм взела интервю за литературно списание. Момичето от града, което си отива вкъщи. Само.
Читать дальше