Елиф Шафак: Черно мляко

Ако не броим миячките на съдове, на които им е провървяло, не само майка ми очакваше да не се омъжа никога. Май не го очакваха и читателите ми. Те следяха романите и очерците ми и винаги разбираха първи какво чувствам. Този път обаче, вместо да проявят разбиране, бяха шокирани. Изразяваха учудването си в писма, имейли и пощенски картички. Някои дори ми изпращаха изрезки от вестници, където съм заявявала: „Домашен еснафски бит? И дума да не става! Не е за мен тази работа“ и „Не мисля, че ставам за това да възпитавам деца, но ми се струва, че някой ден от мен ще излезе добра мащеха. Човек, когото лесно ще заведеш на мач или на проба на абитуриентска рокля“. Сега с очи, в които сякаш се четеше „Видя ли сега!“ тези схватливи читатели настояваха с хаплив хумор да изясня какво се е променило.

Можех да им дам само един отговор: любов.

Обичам съпруга си и когато съм до него, усещам как ме обземат странно спокойствие и щастие. Но дълбоко в себе си не знаех какво да правя с това спокойствие и отказвах или просто не бях в състояние да се отдам на брачното блаженство. Вероятно защото не ме свърташе дълго на едно място. Родена съм в Страсбург, израсла съм в Мадрид, живяла съм в Анкара, Истанбул, Аман, Кьолн, Бостън, Мичиган и Аризона и цял живот съм била на път, убедена, че мога да се установя навсякъде, на всяко място по земята, стига да не се налага да пускам корени. Като единствено дете на самотна майка още като малка бях приела една истина за човешката природа, на която, както съм се убедила, други се съпротивляват безуспешно: че самотата е неразделна част от човека.

Харесвах самотата. Ценях я. Познавах хора, които, останеха ли сами няколко часа, направо полудяваха. С мен беше точно обратното. Аз можех да полудея, ако през цялото време ми се налагаше да бъда с други хора. Щях да имам чувството, че ми навлизат в територията.

Призванието ми на писателка се подхранва именно от самотата. В почти всички области на изкуството си длъжен по време на творческия процес да се сработиш с други. И най-егоцентричните сред кинорежисьорите трябва да умеят да хармонизират енергията си с енергията на останалите, да се учат да се вписват в екип. Същото важи и за модните дизайнери, актьорите, балетистите, драматурзите, певците и музикантите.

Но не и за белетристите. Ние се усамотяваме седмици, месеци, а понякога и години в романите, които пишем: стоим си във въображаемия пашкул, заобиколени от въображаеми герои, пишем съдби и се мислим за Бог. Докато разработваме сюжета, добавяме внезапни обрати, създаваме и унищожаваме герои, нищо чудно накрая да решим, че сме център на света. Самомнението и раздутото его са двата най-вредни странични ефекта на нашата професия. Затова не ставаме за добри любовници и още по-малко за добри съпруги и съпрузи. Писателите са най-вече саможиви същества, въпреки че с малко слава и успех го забравяме бързо. Романът е най-самотният вид изкуство, както навремето е казал Валтер Бенямин.

След като се омъжих, преподавах в Аризона и през няколко седмици се мятах на самолета за двайсет и шест часовия полет (с прекачванията), за да отида при съпруга и приятелите си в налудничавия, хаотичен и пъстър ритъм на Истанбул, а после се връщах в Аризона, за да се затворя в пустинната си самота.

Първото, което усещаш, след като излезеш от Международното летище в Тусон, е топлинната вълна, която се е надигнала от дълбините на земята и те лиже с невидими пламъци по лицето. Първото, което усещаш, след като излезеш от Международното летище „Ататюрк“ в Истанбул, е звуковата вълна, шумна врява от надути автомобилни клаксони, бучащи мотоциклети, с включени на пълни обороти пневматични чукове, и хора, които разговарят, крещят и подсвиркват — и всичко това едновременно.

Топлинна вълна, звукова вълна. Напред-назад. Това продължи близо две години. После, един прекрасен ден научих, че съм бременна.

Не знаех, че искам да ставам майка, и това ме завари неподготвена. Но исках да родя детето. Сякаш някаква друга част вътре в мен — домошарска, грижовна, майчинска — се беше вдигнала на бунт срещу частта, разпореждала се всички тези години. Размирните сили на майчинството проникнаха смайващо бързо и чевръсто в мъничките селца на юг от характера ми, но законните сили, разположили се в столицата, още даваха мощен отпор.

И все пак не исках да губя своя скитнически, независим, нехаен дух — своята същност. Вътре в главата ми едновременно заговориха шест гласа. Затова навлязох в бременността със смесени чувства, сякаш към неизвестното ме влачеше подводно течение, по-силно от сърцето ми. Не ми помогна и това, че в края на бременността ме изправиха на съд заради изречения, казани от някои от моите измислени герои арменци в романа „Копелето на Истанбул“. По едно съвпадение делото беше насрочено за деня, след като родих. Въпреки че бях оправдана още на първа инстанция и тази случка не е свързана с депресията, в която изпаднах по-късно, онези напрегнати дни направиха цялата година още по-тежка.