Елиф Шафак: Черно мляко

Родих през септември 2006 година, най-красивия месец от годината в Истанбул. Колкото и щастлива и благословена да се чувствах, бях уплашена и неподготвена. Бяхме взели под наем китна тиха къща на островите, където можех да си кърмя детето и да пиша. Такъв беше планът. Но се оказа, че не мога да правя нито едното, нито другото. Нямах достатъчно кърма, а опитах ли да се върна в света на художествената литература и да започна нов роман, все по-притеснена, виждах, че не съм в състояние да направя друго, освен да гледам втренчено белия лист. Не ми се беше случвало никога дотогава. Никога не бях изпитвала недостиг на истории. Като писателка никога не се бях озовавала в задънена улица или в нещо подобно. За пръв път в живота ми на зрял човек, колкото и да опитвах, думите отказваха да разговарят с мен.

Изведнъж ме обзе страхът, че нещо в мен се е променило необратимо и никога вече няма да бъда същата. Като вълна ме плисна паника. Започнах да си мисля, че сега, когато съм станала майка и домакиня, вече няма да мога да пиша белетристика. Старото ми Аз беше изтеглено като стар прашен килим изпод краката ми.

Още от деня, когато се научих да чета и да пиша, книгите бяха най-добрият ми приятел. Бяха ме спасявали. Бях толкова затворено дете, че общувах с цветни пастели и се извинявах на предмети, в които съм се блъснала. Историите ми даваха усещането за приемственост, ядро и цялост — трите важни неща, които иначе ми липсваха неимоверно. Дишах букви, пиех думи и изживявах истории, убедена, че мога да въртя и преобръщам езика в страстно танго.

През цялото това време единственият куфар, който носех навсякъде със себе си, беше пълен с написаното от мен. Художествената литература беше невидимата спойка, която държеше заедно различните страни на характера ми, и когато тя не беше с мен, се разпадах на съставните си части. Без нея светът ми се струваше мрачно, безкрайно тъжно място. Цветовете, които преди ми изглеждаха ярки и весели, сега бяха помръкнали. Вече нищо не ми беше достатъчно. Нищо не ми се струваше познато. Бях прекосявала от край до край континенти, бях откривала с лекота дом на толкова много места, а сега не намирах сили и воля да изляза на улицата. Кожата ми изтъня и от всичко ме болеше. Слънцето беше прекалено горещо, вятърът — прекалено поривист, нощта — прекалено тъмна. Изпълваха ме тревога и притеснения. Още преди да съм се усетила, бях затънала в тежка следродилна депресия.

След като седмици наред ме гледа как плача, баба ми по майчина линия, мила, но силна и страшно суеверна жена, ме хвана за ръката и прошепна с глас, нежен като кадифе:

— Стегни се, мило дете. Толкова ли не знаеш, че от всяка сълза, проронена от родилка, млякото й прокисва?

Не го знаех.

Усетих, че се замислям над този образ. Какво ли щеше да се случи, ако млякото ми се пресечеше? Дали щеше да потъмнее и да се размъти? При тази мисъл не само се притесних, но и се почувствах виновна. Колкото повече си налагах да не плача, толкова повече ми се плачеше. Как се получаваше така, че всички други жени, които познавах, свикваха толкова лесно с майчинството, а аз не можех и не можех? Исках да кърмя детето си възможно най-дълго и най-добре. Представях си как млякото ми се пресича, този образ ме преследваше денем и ме връхлиташе в сънищата ми.

После, една сутрин, след месеци на депресия, уединение и неуспешно лечение се събудих с острото желание да пиша отново и седнах на бюрото. Беше тихо, не се чуваше друго освен няколкото рибарски лодки в далечината и бебето ми, което спеше в люлката. Ухаеше на жасмин, а небето над Босфора бе съвсем бледосиньо, почти безцветно. Изведнъж осъзнах с огромно облекчение, че всичко е наред, че винаги си е било наред. Както е казал Руми, нощта носи в себе си деня. Винаги и навсякъде можехме да започнем живота си наново.

Нямаше нищо лошо в това, че съм изпаднала в паника и не съм могла да спра да плача. Нямаше нищо лошо в страховете ми, че няма да успея и да пиша, и в същото време да се грижа за детето си. Дори и млякото ми да не беше белоснежно, пак нямаше нищо лошо в това. Започнех ли да описвам какво съм преживяла, можех да превърна почернялото си мляко в мастило и тъй като писането открай време ми действаше целебно на душата, вероятно щях да изпъпля от тази депресия.

Същия ден сложих бебето в количката и излязох от нас на оживената улица. В началото предпазливо, след това по-дръзко започнах да обсъждам с други жени следродилната депресия. Изненадах се, когато чух, че много от тях са минали през същите емоционални сътресения. Защо не знаехме повече за това? Винаги ми бяха казвали, че щом прегърнат новородената си рожба, всички жени скачат от радост. Никой не ми беше споменавал, че докато скачаме, някои си удряме главата в тавана и от това сме за кратко зашеметени.