Варлам Шаламов - Кондензирано мляко

От глад завистта ни беше тъпа и безсилна, както всички други наши чувства. Нямахме сили за чувства, нито да си търсим по-лека работа, да ходим, да питаме, да молим… Завиждахме само на познатите, заедно с които се бяхме появили в този свят; на онези, които бяха успели да попаднат на работа в канцеларията, в болницата, в конюшнята — там го нямаше многочасовия тежък физически труд, прославян по фронтоните на всички врати като нещо доблестно и героично. С една дума, завиждахме само на Шестаков.

Единствено само нещо отвън можеше да ни изкара от състоянието на безразличие, да ни отдалечи от бавно приближаващата се смърт. Външна, а не вътрешна сила. Отвътре всичко беше изгорено, опустошено, беше ни все едно и не крояхме планове за нещо по-далеч от следващия ден.

Ето и сега — искаше ми се да отида в бараката, да легна на нара, а продължавах да стоя пред вратата на магазина за хранителни стоки. Там можеха да пазаруват само осъдените за „битови“ престъпления, а също и причислените към „приятелите на народа“ крадци-рецидивисти.

Ние нямахме работа вътре, но не можехме да откъснем очи от шоколадовите на цвят самуни; сладката тежка миризма на пресния хляб гъделичкаше, ноздрите ни, чак ни се завиваше свят. Стоях, гледах хляба и не знаех кога ще намеря сили да се прибера в бараката. В този момент ме повика Шестаков.

Познавах го от „голямата земя“, от Бутирския затвор — лежахме в една килия. Не бяхме близки приятели, просто там се бяхме запознали. На златните мини Шестаков не работеше в забоя. Като инженер-геолог го бяха взели в геоложкото проучване, тоест в канцеларията. Щастливецът едва удостояваше с поздрав московските си познати. Не се обиждахме — кой знае какво са му заповядали в това отношение. Всеки си пази хляба и т.н.

— Запали — рече Шестаков и ми подаде парче вестник, насипа ми махорка, драсна клечка кибрит, истински кибрит…

Запуших.

— Трябва да поприказваме с теб — каза Шестаков.

— С мен ли?

— Да.

Отдалечихме се зад бараките и седнахме до един стар забой. Краката ми веднага натежаха, а Шестаков весело поклащаше новите си държавни обувки, които понамирисваха на рибено масло. Краищата на панталоните му се бяха набрали и под тях се подаваха чорапи на черни и бели квадрати. Съзерцавах краката му с истинско възхищение и дори с известна гордост — поне един от нашата килия да не е с партенки. Земята под нас се тресеше от глухи взривове — подготвяха терен за нощната смяна. В краката ни падаха малки камъчета, шумолящи като сиви, незабележими птици.

— Да се дръпнем — рече Шестаков.

— Не се бой, няма да се затриеш. Ще ти оцелеят чорапите.

— Не ми е за тях — каза Шестаков и прокара пръст по линията на хоризонта. — Как гледаш на всичко това?

— Сигурно ще умрем — рекох. Най-малко ми се искаше да мисля за тези неща.

— Е, не, нямам намерение да умирам.

— Нима?

— Имам карта — вяло каза Шестаков. — Ще вземем с тебе неколцина от работниците и ще тръгнем към Чорние ключи — на петнадесет километра оттук. Ще имам пропуск. И ще продължим към морето. Съгласен ли си?

Той изприказва всичко това много бързо, с равнодушен глас.

— А като стигнем морето? Ще го преплуваме ли?

— Все едно. Важното е да започнем. Не мога повече така. „По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене“ — тържествено изрече Шестаков. — Кой го е казал?

Наистина, фразата ми бе позната. Но нямах сили да си спомня кой и кога бе произнесъл тези думи. Всичко, което беше от книгите, бе забравено. Тук не им вярвахме. Навих си крачолите и показах червените язви от скорбута.

— Тъкмо в гората ще ги излекуваш — рече Шестаков — с диви плодове, с витамини. Ще ви измъкна, знам пътя. Имам карта…

Затворих очи и се замислих. Оттук до морето имаше три пътя, и трите — най-малко по петстотин километра. Не само аз — дори Шестаков нямаше да стигне. Нали не ме взима със себе си за храна? Разбира се, че не. Но защо лъже? Знае го не по-зле от мен; и изведнъж ме достраша от него — единствения, който се беше уредил да работи по специалността. С чужда кръв, с чужд живот…

— Съгласен съм — казах, като отворих очи. — Само че трябва да се поохраня.

— Добре, добре. Непременно ще се поохраниш. Ще ти донеса… консерви. Това поне можем…

На този свят има много консерви — с месо, с риба, с плодове, със зеленчуци… Но най-прекрасни са млечните, кондензираното мляко. Разбира се, човек не трябва да ги пие с вряла вода. Те трябва да се ядат с лъжица или да се мажат на хляб, или да си гребваш по малко от кутията, да ядеш бавно и да гледаш как пожълтява течната светла маса, как по кутията полепват захарни кристалчета…