Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Поспря при щанд, отрупан с какви ли не стъкленици, бурканчета и шишенца с най-различни билки и подправки от всякакъв вид и във всякакъв цвят. Сети се, че сутринта една от трите й сестри я е помолила да й вземе канела, въпреки че не помнеше коя точно от трите. Беше най-малкото от четири момичета, които никога не бяха съгласни помежду си, макар и всяко от тях да бе убедено, че винаги е право и няма какво да усвои от другите — но може много да ги научи. Зелиха се чувстваше така, сякаш не е уцелила с една цифра печелившия билет от лотарията. Откъдето и да го погледнеше, не можеше да се отърси от усещането, че е подложена на непоправима несправедливост. Въпреки това купи канела, но не стрита на прах, а на пръчици. Продавачът й предложи чай, цигара и сладки приказки и тя не отказа нито едно от трите. Докато седеше там и си бъбреше, плъзгаше нехайно поглед по рафтовете, докато не видя стъклен сервиз за чай. Това също беше в списъка с неща, на които Зелиха не можеше да устои да не купи: чаши за чай на позлатени звезди, тънки нежни лъжички и чупливи чинийки с позлатени пояси около кръста. У тях сигурно вече имаше най-малко трийсет чаени сервиза, всичките купени от нея. Но не пречеше Зелиха да вземе още един, те се чупеха така лесно.

— Толкова чупливи — промърмори тя тихо.

Единствена Зелиха от всички жени в семейство Казанджъ можеше да се вбеси, задето се е счупила чаена чаша. От своя страна, седемдесет и седем годишната Маминка бе разработила съвършено друг подход.

— Пак са ни урочасали! — възкликваше тя, ако някоя от чаените чаши се пукнеше и се разпаднеше. — Чухте ли какъв зловещ звук? Пук! Прокънтя право в сърцето ми. Пак ни е урочасал някой завистник и злобар. Аллах да ни пази!

Щом се счупеше чаша или се пукнеше огледало, Маминка въздъхваше от облекчение. Ами да, щом не можеш да заличиш от лицето на този бясно въртящ се свят всички злодеи и нечестивци, е за предпочитане уроките да се проявят в това, че се е счупило парче стъкло, отколкото да проникнат дълбоко в непорочните Божии души и да им съсипят живота.

Двайсет минути по-късно Зелиха нахълта в лъскав кабинет в един от най-заможните квартали на града: в едната ръка държеше счупения ток, а в другата — нов сервиз чаени чаши. Едва след като влезе, се сети със свито сърце, че е забравила на Капалъ Чарши опакованата канела.

В чакалнята имаше три жени, и трите с ужасна коса, и един мъж с почти никаква. От начина, по който седяха, Зелиха тутакси забеляза и цинично отсъди, че най-непритеснена е най-младата от жените, която разглеждаше вяло картинките в моден журнал — явно я мързеше да чете статиите и вероятно бе тук, за да си вземе нова рецепта за противозачатъчни, пълната блондинка при прозореца, която бе на около трийсетина години и чиито черни корени плачеха за боядисване, се поклащаше нервно от крак на крак и очевидно мислеше за друго — сигурно беше дошла за профилактичен преглед и годишната цитонамазка. Третата, която беше с кърпа на главата и бе дошла с мъжа си, явно се владееше най-малко от трите: ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу, а веждите й бяха сключени. Зелиха предположи, че сигурно не може да забременее. Каза си, че това наистина може да е неприятно — зависи откъде го погледнеш. Лично тя смяташе, че безплодието не е най-страшното, което може да сполети една жена.

— Здравейтеее! — изчурулика медицинската сестра и си лепна тъпа превзета усмивка, усвоена толкова добре, че не изглеждаше нито тъпа, нито превзета. — Вие ли сте за три часа?

Очевидно се затрудняваше да произнася „р“ и сякаш за да навакса, хвърляше изключителни усилия да натърти върху звука, като повишаваше тон и отново се усмихваше всеки път, щом езикът й се натъкнеше на зловещата буква. За да й спести това бреме, Зелиха кимна веднага — вероятно прекалено въодушевено.

— И защо точно сте тук, Госпожице Три часът?

Зелиха успя да подмине нелепостта на въпроса. Вече знаеше, че в живота остро й липсва именно това безусловно и всеобхватно ведро женско настроение. Някои жени се бяха посветили на това да се усмихват и го правеха със спартанско чувство на дълг. Зелиха не проумяваше как изобщо можеш да се научиш да правиш толкова естествено нещо, което е толкова неестествено. Но тя подмина въпроса, отекнал някъде в съзнанието й, и отговори:

— За аборт.

Думата увисна във въздуха и всички зачакаха да бъде осмислена. Очите на медицинската сестра се смалиха, после се разшириха, а усмивката върху лицето й помръкна. Зелиха неволно изпита облекчение. Безусловното и всеобхватно ведро женско настроение пробуждаше в нея отмъстителност.