Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Разплачеше ли се Зелиха, всичко й се изписваше на лицето и страните й хлътваха, от което изпъкваше още повече най-отличителната й черта: носът! Забележителният орлов нос, който подобно на сестрите си бе наследила от своя баща и който, за разлика от техните, бе още по-гърбав и дълъг.

Лекарят я потупа по рамото, връчи й хартиена кърпичка, а после й подаде цялата кутия. Винаги държеше върху бюрото си кутия с такива кърпички. Фармацевтичните фирми ги раздаваха безплатно. Освен химикалки, бележници и други неща с логото им произвеждаха и хартиени кърпички за пациентки, които не можеха да се спрат и плачеха ли, плачеха.

— Смокини… вкусни смокини… Хубави зрели смокини!

Дали беше същият търговец, или този бе друг? Как го наричат купувачите?… Смокинаджия? — помисли си Зелиха, докато лежеше неподвижно на масата в кабинет, притеснително бял и безупречно чист. Нито инструментите, нито скалпелите я плашеха така, както тази пълна белота. Нещо в белия цвят напомняше за тишината. И двете бяха изпразнени от живот.

Докато се опитваше да се отскубне от цвета на тишината, Зелиха се разсея от черно петно на тавана. Колкото повече го гледаше, толкова повече то й заприличваше на черен паяк. Първо не мърдаше, после запълзя. Ставаше все по-огромен, докато инжекцията проникваше във вените на Зелиха. След няколко секунди тя вече се чувстваше толкова отмаляла, че не можеше да помръдне и пръст. Докато се съпротивляваше на въздействието на упойката, се разрида отново.

— Сигурна ли сте, че го искате? Дали да не помислите още малко? — попита лекарят с кадифен глас, сякаш Зелиха бе купчина прах и той се притесняваше, че ако заговори по-високо, ще я отвее с дъха на думите си. — Ако предпочитате да се откажете от решението си, още не е късно.

Не, беше късно. Зелиха знаеше, че трябва да го направи сега, този първи петък на юли. Днес, или никога.

— Нямам какво да обмислям. Не мога да я родя — чу се да пелтечи.

Лекарят кимна. Сякаш чакала това негово движение, внезапно в кабинета нахълта петъчната молитва от съседната джамия. След секунди към нея се присъедини втора джамия, после трета и четвърта. Зелиха се смръщи от притеснение. Беше й неприятно, че молитва, предвидена да звучи на най-чистия човешки глас, е лишена от всичко човешко в този електрически вой, гръмнал над града от микрофони и високоговорители. Не след дълго врявата вече бе оглушителна и Зелиха заподозря, че високоговорителите по всички джамии наоколо са се повредили. Или това, или ушите й бяха станали свръхчувствителни.

— Още една минута, и всичко ще приключи… Не се притеснявайте.

Каза го лекарят. Зелиха го погледна изпитателно. Наистина ли толкова личеше от лицето й, че се дразни от електромолитвата? Не че я вълнуваше. Само тя от всички жени в семейство Казанджъ бе открито невярваща. Като малка й беше приятно да си представя, че Аллах й е най-добрият приятел, в което, разбира се, нямаше нищо лошо, с тази малка подробност, че другата й най-добра приятелка беше бъбриво луничаво момиче, което още от осемгодишно се бе пристрастило към пушенето. То бе дъщеря на жената, която идваше да им чисти — възпълна кюрдка с мустак, който невинаги си правеше труда да бръсне. По онова време идваше по два пъти в седмицата и всеки път водеше и дъщеря си. Не след дълго Зелиха и момичето се сприятелиха много и дори си порязаха показалците, за да смесят кръвта си и да станат кръвни посестрими до гроб. Цяла седмица двете ходеха с окървавени превръзки около пръстите — знак, че са се побратимили. В онези дни, започнеше ли да се моли, Зелиха все се сещаше за тази кървава превръзка — де да можеше Аллах да се побратими с нея… да й стане кръвна посестрима…

Прости ми — започваше да се извинява тя на мига, а после го повтаряше още и още веднъж, защото, когато се извиняваш на Аллах, трябва да го направиш три пъти: — Прости ми, прости ми, прости ми.

Знаеше, че не е хубаво да го прави. Не можеше и не биваше да приравнява Аллах на човек. Той нямаше пръсти, всъщност нямаше и кръв. Не беше хубаво да му приписваш човешки качества — да Му приписваш де, — а това не беше лесно, защото всяко от деветдесет и деветте му имена — Му имена, — се свеждаше до качество, присъщо на човека. Аллах беше всевиждащ, а нямаше очи, всечуващ, а нямаше уши, можеше да се пресегне и да достигне до всеки, а нямаше ръце… От цялата тази информация осемгодишната Зелиха стигна до извода, че Аллах може и да прилича на нас, но ние на Него — не. Или обратното? При всички положения човек трябваше да се научи да мисли за него — за Него де, — без да мисли за Него като за него.