Дашиъл Хамет: Копелето

Мъжът беше огромен — висок и широкоплещест. Жената до него се губеше. Както вероятно и всяко друго същество, по-леко от тон.

Таксито потегли и кадилакът се залепи за него. Аз, както винаги, останах на опашката.

Карахме така не повече от десетина минути.

Таксито влезе в неосветена улица, съвсем в началото на Китайския квартал. Кадилакът изскочи напред и го притисна към бордюра.

Скърцане на спирачки, крясъци, счупени стъкла. Женски писък. В малкото пространство между кадилака и таксито се мятаха хора. И двете коли се люлееха. Ръмжене. Крошета. Ругатни.

— Ей! Недейте! Не! Не! — изрева мъжки глас.

Намалих, колата ми едва-едва приближаваше към мелето. Взирах се през ситния дъжд и тъмнината, но не можех да видя почти нищо.

Бях на няколко метра от тях, когато вратата на таксито откъм тротоара рязко се отвори. От него изскочи жена. Падна на колене, изправи се и хукна насреща ми.

Приближих до бордюра и отворих дясната врата. Страничните ми стъкла бяха мокри от дъжда. Исках да я видя, като минава. Ако мадамата приемеше отворената врата за покана, нямах нищо против да си поговорим.

Така и стана. Втурна се към мен, все едно, че имахме среща. Беше с дребно овално лице, сгушено в кожена яка.

— Помогнете ми! — изхлипа тя. — Откарайте ме оттук… бързо.

Имаше нещо леко чуждестранно в произношението й, но много слабо, за да се нарече акцент.

— Къде да…

Млъкнах. Това, с което ме ръгаше в ребрата, не беше показалец, а чипонос автоматичен пищов.

— Разбира се! Влизайте — настоях аз.

Тя наведе глава, за да влезе. Стиснах я с ръка за врата и я дръпнах върху скута си. Тя се заизвива ожесточено. Телцето й беше силно и жилаво.

Изтръгнах пистолета от ръката й и я бутнах на седалката до мен.

Тя впи пръсти в китката ми.

— Бързо! Бързо! Ох, моля ви! Тръгвайте…

— Ами приятелят ви? — попитах.

— Без него! Той е с тях! Моля ви, по-бързо…

Мъжко тяло запуши отворената врата на колата — якият шофьор на кадилака с масивната долна челюст.

Сграбчи с една ръка кожената яка около врата й.

Тя се опита да изкрещи, но издаде само хриптене. Фраснах го през ченето с пистолета, който бях измъкнал от нея.

Той се опита да падне в колата. Блъснах го назад.

Още преди главата му да удари в тротоара, затръшнах вратата и вече обръщах назад по улицата.

Настъпих газта. Два изстрела изтрещяха зад нас точно когато свивахме в първата пряка. Не разбрах дали стреляха по нас. Завих още няколко пъти. Кадилакът не се появи.

Дотук добре. Тръгнах след Копелето, зарязах го заради Мороа, а после изоставих и него, за да видя коя е тази жена. Нямах понятие за какво е цялата тази дандания, но май се досещах заради кого е.

— Накъде? — попитах вече по-спокойно.

— У дома — отвърна тя и ми каза адреса. Подкарах натам, но хич не ми се ходеше. Отивахме в кооперацията на Макалистър Стрийт, в която същата вечер Копелето бе на посещение.

Гледах да стигнем колкото може по-бързо. Спътничката ми може и да не бе наясно, но аз разбрах, че всички участници в играта знаеха това място. Исках да сме там преди французина и господин Голямо чене.

През целия път мълчахме. Тя се сгуши по-близо до мен, цялата трепереше. Гледах пътя и се чудех как да си изпрося покана в нейния апартамент. Жалко, че не задържах пистолета й. Изпуснах го, когато блъснах барабата в гърдите. Можеше да стане повод да й се обадя, ако не ми предложи да вляза.

Терзанията ми бяха напразни. Тя не ме покани. Настоя да се кача с нея. Съвсем се беше гипсирала.

— Нали няма да ме изоставите? — изхленчи, когато стигнахме Макалистър Стрийт. — Умирам от ужас. Не си отивайте. Ако не желаете да дойдете, оставам с вас.

Естествено, исках да видя къде живее, но нямаше нужда да оставям таратайката отпред за реклама.

— Ще свия зад ъгъла и ще паркирам — успокоих я. — После идвам с вас.

Обиколих квартала и огледах внимателно за кадилака. Нямаше го. Оставих колата на Франклин и се върнахме при блока на Макалистър Стрийт.

Тя почти ме теглеше под дъжда, който бе намалял и сега едва ръмеше.

Ръката й трепереше и въпреки опитите не можа да отключи входната врата. Наложи се да й помогна. Изкачихме се с асансьора до третия етаж, без да видим някого. Отключих вратата, която ми посочи, беше в задната част на сградата.

Стиснала здраво ръката ми, тя се пресегна и запали осветлението в антрето.

Не разбирах какво чака, докато не извика:

— Франа! Франа! Ах, Франа!

Отвърна й приглушен лай на дребно куче. Но то не се появи.