Дашиъл Хамет - „Златната подкова“

Не можех да си позволя да го оставя на свобода, преди да съм се докопал до Ашкрафт.

Няма да съм минал и три преки, и той ще му бие телеграма да го предупреди, а после върви го търси на майната си.

Добре направих, че заведох Райън в участъка. Там му взеха отпечатъци от пръстите и се оказа, че е някой си Фред Руни, по прякор Хамоча, пласьор и контрабандист на наркотици, избягал от федералния затвор в Левънуърт, където трябвало да лежи десет години, но драснал на втората.

— Ще го задържите ли за няколко дни? — помолих капитана от градския арест. — Имам да свърша една спешна работа, а ако е на свобода, само ще ми се пречка.

— Разбира се — обеща капитанът. — Федералните власти ще го вземат от нас след два-три дни. Ще гледам дотогава да не покаже нос от изолатора.

От ареста отидох направо при Ванс Ричмънд да му съобщя новината.

— Ашкрафт получава пощата си в Тихуана. Живее там под името Ед Боуханън и вероятно е с мацка. Току-що пратих на топло едно негово приятелче — избягал затворник, който му препраща писмата.

Адвокатът вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Там ли е госпожа Ашкрафт?… Аз съм — Ричмънд… Не, не сме го открили, но мисля, че научихме къде е… Да… Добре… До петнайсет минути. — Той остави слушалката и се изправи.

— Трябва веднага да идем у госпожа Ашкрафт и да поговорим.

След четвърт час се измъкнахме от колата на Ричмънд, който спря на Джаксън Стрийт пред триетажна белокаменна къща с малка морава отпред и с желязна ограда.

Госпожа Ашкрафт ни прие в гостната на втория етаж. Беше висока, под трийсетте, елегантна и красива в сивата си рокля. В тази жена всичко беше чисто — и сините очи, и бледорозовата кожа, и светлокестенявата коса.

Ричмънд ме представи и аз разказах какво съм разбрал, като премълчах за гаджето в Тихуана. Не казах и това, че е възможно мъжът й да е станал престъпник.

— Господин Ашкрафт живее в Тихуана — докладвах сухо. — Заминал е от Сан Франциско преди шест месеца. Пощата му се препраща там до поискване в едно кафене на името Едуард Боуханън.

Очите й светнаха, но не изпадна във възторг. Не беше такава жена. Тя се обърна към адвоката:

— Аз ли да отида? Или вие?

Ричмънд поклати глава.

— Нито едното, нито другото. Вие не бива да ходите там, а аз не мога, поне засега.

Той погледна към мен.

— Ще трябва ти да идеш. Бездруго ще се справиш по-добре от мен. Знаеш какво да правиш и как. Госпожа Ашкрафт не желае да му се натрапва, но ще направи всичко, за да му помогне.

Госпожа Ашкрафт ми подаде своята нежна и силна ръка.

— Правете онова, което сметнете за най-разумно. Това бе колкото въпрос, толкова и израз на доверие.

— Добре — обещах й.

Биваше си я тази госпожа Ашкрафт.

Тихуана не беше се променил за двете години, откакто не бях стъпвал в този град. Същата прашна и мръсна главна улица, дълга шест-седемстотин метра, с плътно наредени барове от двете страни. Страничните улички, които бяха още по-мръсни, приютяваха кръчмите, за които нямаше място на главната.

Колата, дето ме докара от Сан Диего, ме хвърли в центъра на града рано следобед, когато отваряха заведенията. Затуй мернах само двама-трима пияници да се мотаят сред бездомните кучета и безделниците мексиканци, но мераклии за натряскване вече минаваха от една кръчма в друга.

Между две преки надолу по улицата забелязах да виси голяма златиста подкова. Приближих и влязох в заведението, пред което бе закачена емблемата. Кръчма като всички наоколо. Отляво на входа беше барът, който стигаше до средата на помещението, а до него бяха подредени три-четири игрални автомата. Отдясно беше дансингът, който започваше от витрините към улицата и свършваше с нисък подиум за оркестъра. Музикантите още се туткаха и не бяха се приготвили за работа. Зад тях зееше редица от празни сепарета с по една маса и две пейки в тях.

Беше още рано и нямаше много клиенти. Кимнах на бармана и той дойде при мен — як червендалест ирландец с рижа коса и с два завъртени кичура отпред, които скриваха ниското му чело.

— Ще ми се да се видя с Ед Боуханън — рекох му поверително.

Той ми хвърли безизразен поглед.

— Не познавам такъв.

Измъкнах от джоба си хартийка и молив и надрасках на листа: „Хамоча го окошариха“, после му подадох бележката.

— Ако дойде някой и се представи за Ед Боуханън, може ли да му предадеш това?

— Предполагам.

— Така те искам — похвалих то. — Аз ще се навъртам тука.

Прекосих кръчмата и седнах в едно от сепаретата. Още не бях се наместил хубаво, когато до мен кацна мършаво маце. Зачудих се какво ли е правила с косата си, та е станала морава.