Дашиъл Хамет - „Златната подкова“

— Ще ме черпиш ли едно малко? — примоли се тя. Гримасата, с която го каза, май трябваше да мине за усмивка. Но усмивка или не — направо ме срина. Страх ме хвана да не я повтори, та реших да не се опъвам.

— Имаш го — рекох и поръчах за мен бутилка бира на келнера, който вече висеше над главата ми.

Гаджето с моравата коса изпразни чашата с уиски на един дъх и тъкмо се канеше да си изпроси още едно — проститутките там не си пилеят времето, — чух зад гърба си глас:

— Кора, Франк те вика.

Кора се намръщи и надникна зад рамото ми. После направи познатата вече неопределена физиономия и каза:.

— Добре, Кюпи. Ще правиш ли компания на това приятелче, докато се върна? — изломоти тя и изчезна.

Кюпи се шмугна до мен. Беше нисичка набита девойка, може би на осемнайсет години, но нито ден повече. Съвсем дете. Имаше къса къдрава кестенява коса и момчешко лице с лукави, нахални очи.

Поръчах и на нея уиски, а за мен взех още една бира.

— Какво ти се върти в главата? — попитах я.

— Уф! — изпъшка тя и ми се усмихна хлапашки. — Цели галони от това.

— А нещо друго?

Знаех, че тази смяна на момичетата не беше случайна.

— Чух, че си искал да видиш един от моите приятели — подхвърли Кюпи.

— Може и така да е. Кои са твоите приятели?

— Ами единият се казва Ед Боуханън. Познаваш ли го?

— Не… засега.

— Но го търсиш?

— Ъхъ.

— За какво ти е? Може да го видя и да му кажа.

— Карай да върви, не е толкова важно — хвърлих въдицата аз. — Този твой Ед го дава много тежкарски. Обаче не на мен ми се пече яйце отзад. Да те черпя ли още едно, че ще си ходя?

Тя скочи.

— Чакай малко. Ще видя дали не мога да го намеря още сега. Как се казваш?

— И Паркър да ме наречеш, няма да сбъркаш. Името, което използвах в номера с Райън, първо кацна на езика ми.

— Стой тук — нареди ми тя вече на път към задния изход. — Сигурно ще го открия.

— Направо ми четеш мислите — промърморих.

Минаха десетина минути и ето че през главния вход влезе мъж, който се насочи право към моята маса. Беше рус англичанин, към четирийсетте, с всички белези на някогашен джентълмен, отдал се на разгулен живот. Все още не бе стигнал дъното, ала вървеше натам и това се виждаше по безизразния му поглед, торбичките под сините очи, бръчките около отпусната му уста и посивелия цвят на кожата. Не бе изгубил привлекателния си външен вид — поне това му беше останало от предишния блясък.

Той седна точно срещу мен.

— Търсил си ме.

— Ти ли си Ед Боуханън?

Той кимна утвърдително.

— Хамоча го прибраха преди няколко дни — рекох му. — Сигурно вече пътува към големия кафез в Канзас. Предаде ми по човек да ти го съобщя. Разбрал, че имам път насам.

Той смръщи лице с очи, забити в масата. После ме погледна изпитателно.

— Каза ли ти нещо друго?

— Него не съм го виждал. Предал е това от пандиза по човек. Нищо повече не знам.

— Ще поостанеш ли тук?

— Да, два-три дни — отвърнах. — Имам да свърша една работа.

Той се усмихна и ми протегна ръка.

— Благодаря за съобщението, Паркър. Ако се разходиш с мен, ще те почерпя нещо хубаво.

Нямах нищо против. Излязохме от „Златната подкова“, свихме по една от преките и накрая стигнахме до кирпичена къща, след която започваше пустинята. В предната стая той ми посочи стол и се вмъкна в съседното помещение.

— Какво предпочиташ? — провикна се домакинът през вратата. — Имам ракия, джин, скоч…

— Това последното ми действа най-добре — прекъснах списъка на питиетата.

Той домъкна бутилка „Блек енд Уайт“, сифон и чаши и седнахме да се наливаме. Пиехме и говорехме, пиехме и говорехме и всеки се преструваше на по-пиян, отколкото е, докато не след дълго и двамата се гипсирахме здраво.

Беше си чисто надпиване. Той се опитваше да ме натаралянка така, че да си кажа всичко. Същото правех и аз. Но и двамата засякохме.

— Наеш ли — зафъфли той по едно време, когато вече се стъмваше, — аш шъм голям щкапаняк. Имам шъпруга — най-готината жена на швета. Ишка да шъ върна при нея, нали рашбираш? Обаче аш дремя тук, друшам шъ с дрога, а можех да шъм ехеей! Аршитект шъм, знайш, и то какъв. Обаче на — накишнах шъ ш тези хора тук. И май не мога да шъ ижмъкна. Но шъ го направя, беж майтап. Шъ съ върна аш при мойта женичка, най-готината на швета. Шъ зарежа и лула, и всишко. Я мъ виш. Приличам ли ти на перко? Има ши хаш! Лекувам шъ, затуй. Шъ ти покажа ей шега — дръпвам ши малко и пошле край.

Той се надигна тромаво от стола, затътри се към другата стая и след малко излезе оттам със сложно устройство за пушене на опиум — цялото от сребро и абанос — върху сребърен поднос. Сложи го на масата и ми подаде лулата.