Дашиъл Хамет - „Златната подкова“

Така че от теб искаме да откриеш Ашкрафт и да ни кажеш има ли някаква вероятност отново да стане свестен човек, или е безнадежден случай. Значи така — намираш го, научаваш каквото можеш за него, пък ние ще решаваме тогава струва ли си да го принудим да се срещне с нея, или не.

— Ще опитам — съгласих се. — Госпожа Ашкрафт кога му превежда издръжката?

— На първо число от месеца.

— Днес сме двайсет и осми. Значи имам три дни да довърша една друга работа, дето съм захванал. Имаш ли негова снимка?

— За съжаление не. Веднага след семейния скандал госпожа Ашкрафт унищожила всичко, което можело да й напомни за него.

Станах и си взех шапката.

— На втори ще мина да се видим — рекох му и си тръгнах.

На първи следобед отидох в пощата и намерих Лъск — инспектора, който отговаряше тогава за отдела.

— Следя един мошеник от Севера — обясних му, — който трябва да си вземе пощата от гишето. Ще ми помогнеш ли да го видя кой е?

Пощенските инспектори могат да ти цитират сто разпоредби, които им забраняват да оказват съдействие на частни детективи, освен когато става въпрос за криминално престъпление. Но когато инспекторът ти е приятел, всичко се урежда по втория начин. Пробутваш му някаква щуротия, колкото да има с какво да се оправдае, ако стане нещо, а дали той знае, че го лъжеш, е без значение.

Слязох в залата и се навъртах край гишето от А до Д. Служителят зад стъклото бе инструктиран да ми направи знак, когато някой потърси пратка на името на Ашкрафт. Такава все още не беше постъпила. Писмото от госпожа Ашкрафт сигурно щеше да пристигне чак следобед, но не исках да рискувам. Затова останах да чакам до края на работния ден.

На следващата сутрин, малко след десет, нещата потръгнаха. Един от служителите ми даде знак. В този момент от гишето му си тръгваше дребничък мъж със син костюм и мека сива шапка. В ръката си носеше плик. Беше към четирийсетте, макар да изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе пепеляво, краката му едва се влачеха, а дрехите му не бяха виждали четка и ютия от доста време.

Дойде точно до масата, където аз уж преглеждах някакви документи. Извади от джоба си голям плик. Успях да видя, че беше вече адресиран и имаше залепена марка. Онзи държеше плика с адреса към тялото си, пъхна в него писмото, което беше взел от гишето, и обърна капака с лепилото към себе, за да го наплюнчи — така, че никой да не види предната страна с адреса. После разтърка внимателно навлажнения ръб и се отправи към пощенските кутии. Тръгнах след него. Нямаше как — трябваше да приложа стария трик с препъването.

Настигнах го, изиграх, че залитам към мраморния под, бутнах го и го сграбчих с една ръка, уж да се задържа. Но работата се обърка. Насред номера кракът ми наистина поднесе и двамата паднахме на земята като борци в схватка.

Надигнах се и му помогнах да стане. Измънках някакво извинение и почти се сблъскахме кой пръв да вдигне плика, който остана да лежи на пода с лице надолу. Трябваше да го обърна, докато му го подавах, за да видя адреса:

Г-н Едуард Боуханън Кафене Златната подкова Тихуана, Баха Калифорния Мексико

Научих за кого е писмото, но се издадох. Нямаше начин дребосъкът със синия костюм да не е разбрал защо разиграх сценката.

Поизтупах си дрехите, а през това време той отиде да пусне плика в една от пощенските кутии. На връщане не мина край мен, а продължи надолу към изхода за Мишън Стрийт. Не можех да го оставя да си тръгне с това, което знаеше. Не исках Ашкрафт да изчезне, преди да съм се добрал до него. Трябваше да пробутам друг номер, стар и изтъркан като първия, който се провали заради хлъзгавия под. Пак се завтекох след дребосъка.

Точно когато се изравнихме, той обърна глава, за да види дали някой го следи.

— Здрасти, Мики! — изревах право в лицето му. — Как е хавата в Чикаго?

— Нещо бъркате — отвърна той с половин уста, без да спира. — Нямам представа от Чикаго.

Очите му бяха бледосини, със зеници, не по-големи от глава на топлийка — признак за пристрастеност към хероина или морфина.

— Не на мене тия — срязах го. — Тази сутрин се изръси от влака, дето идва оттам.

Той спря на тротоара и се обърна с лице към мен:

— Аз ли? За кого ме вземате?

— Ти си Мики Паркър. Холандецът ни каза, че си тръгнал насам.

— Иди се прегледай — изрепчи се той. — Да пукна, ако чаткам какво ми говориш!

Само това да беше — аз също нямах понятие. Вдигнах дясната си ръка, която бях пъхнал в джоба на палтото, и изръмжах: