Дашиъл Хамет: Момичето със сребърните очи

— Разбира се, господин Аксфорд. Както кажете. Клемънт щеше да се скъса от любезни усмивки и поклони, доволен, че е отървал банката си от двайсет бона загуба.

Двамата с Аксфорд си тръгнахме и седнахме в неговата лимузина, с която дойдохме. Той не запали веднага двигателя. Седеше и зяпаше разсеяно движението по Монтгомъри Стрийт.

— Искам да намерите Бърк — заяви той накрая е плътния си глас, в който нямаше и следа от вълнение. — Открийте го, но без всякакъв шум. Ако жена ми знаеше… Тя не трябва да разбере нищо. Смята братчето си за примерно момче. Искам да ми го намерите. Момичето вече няма значение, но предполагам, че където е единият, там е и другият. Парите също не ме интересуват и не искам да се трепете да ги търсите. Сигурно ще е трудно да си ги върна, без да се разчуе. Но трябва да откриете Бърк, преди да е направил друга глупост.

— Ако искате да избегнете скандала, най-добре е да разкрием това, което става за казване — посъветвах го. — Ще го обявим за изчезнал, ще пуснем негова снимка във вестниците и така нататък. Те ще му отделят достатъчно място — нали ви е шурей, пък и поет. Можем да кажем, че е боледувал — споменахте, че все бил болнав, — и се опасяваме да не е загинал някъде или да не е получил душевно разстройство. Няма нужда да споменаваме за госпожицата и за парите. Това обяснение ще замаже хорските очи и особено тези на жена ви. Никой няма да се досети каква е истината, а че е-изчезнал, така или иначе, ще се разчуе.

Отначало не му хареса, но в крайна сметка го убедих.

После отидохме в жилището на Пангбърн. Пуснаха ни лесно, щом Аксфорд обясни, че имаме уговорена среща с него и трябва да го почакаме там. Прерових стаите сантиметър по сантиметър, заврях се във всеки ъгъл и пролука, прочетох всичко, което беше писал, дори чернови на негови стихове, но не открих нищо, което да хвърли светлина върху изчезването му.

Прегледах снимките му и прибрах пет от дузината, които събрахме. Аксфорд установи, че от гардероба на поета не липсва чанта или куфар. Не намерих и влоговата му книжка от „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.

През останалата част от деня обикалях редакциите на вестниците и им пробутвах скалъпената от нас история. Те, естествено, я раздуха на първите си страници със снимки и подробни описания. Ако в Сан Франциско беше останал човек, който да не знае, че Бърк Пангбърн — шурей на Р. Ф. Аксфорд и автор на стихосбирката „Шепи пясък и други стихове“ — е изчезнал, значи или не можеше да чете, или не си купуваше вестници.

Обявата даде резултат. На следващата сутрин отвсякъде ни заляха съобщения, обадиха се десетки хора, които твърдяха, че са видели поета на всевъзможни места. Някои от обажданията изглеждаха обнадеждаващи или поне правдоподобни, но повечето бяха нелепи още от пръв поглед.

Проверих една следа, която ми се струваше добра, докато не я проверих, разбира се, и се върнах в агенцията. Там ми предадоха бележка от Аксфорд да му се обадя.

— Можете ли да дойдете веднага при мен? — попита той.

Когато влязох в кабинета му, Аксфорд разговаряше с младеж на двайсет и една-две години, слаб и изтупан, с вид на чиновник.

— Това е господин Фол, мой служител — представи го милионерът. — Той твърди, че видял Бърк в събота вечерта.

— Къде? — обърнах се към Фол.

— Влезе в едно ханче, близо до Хафмун Бей.

— Сигурен ли сте, че беше той?

— Напълно! Виждал съм го често, когато идваше тук при господин Аксфорд. Той беше.

— Как го забелязахте?

— Прибирахме се от плажа с приятели и решихме да хапнем там. Тъкмо си тръгвахме, когато забелязах една кола да спира отпред. От нея слезе господин Пангбърн с някакво момиче или жена — не й обърнах особено внимание — и двамата влязоха в ханчето. Тогава не ми направи впечатление, но снощи прочетох, че никой не го е виждал от неделя, та си помислих, че…

— Как се казва заведението? — прекъснах го.

— „Бялата хижа“.

— По кое време?

— Някъде между единайсет и половина и полунощ.

— Той видя ли ви?

— Не. Вече бях седнал в нашата кола, когато пристигнаха.

— Как изглеждаше жената?

— Не знам. Не видях лицето й и не помня как беше облечена. Дори не се сещам дали беше ниска или висока.

Фол не можа да каже нищо повече. Отпратихме го и от телефона на Аксфорд се обадих в бардака на Бияча Хийли в Норт Бийч. Казах Дебелия Граут да се обади на Джак, щом дойде. Такава беше паролата, с която уведомявах Дебелия, че ми трябва по работа, та да не надуши някой, че се познаваме.