Дашиъл Хамет: Момичето със сребърните очи

Този трик съм го прилагал с успех и друг път. Квартирата на момичето беше доста встрани от линията на градския трамвай. Възможно беше да е излизала в някой от дъждовните дни и да е поръчала такси. Тогава при диспечерите щеше да е записана поръчката с адреса и посоката на пътуването.

Идеалният вариант, разбира се, беше да получа справка за всички заявки през времето, откакто мадамата е била в града, но никой нямаше да се заеме с такова непосилно ровене, освен, ако работата не бе на живот и смърт. Те едва се съгласиха да си загубят времето да проверят поръчките от четирите дати, които бях записал.

След като минах и през трите фирми, пак потърсих Пангбърн — този път по телефона, но нямаше никой. Обадих се в дома на Аксфорд да видя дали поетът не е нощувал там. Отговориха ми, че не е.

Късно следобед взех копията от снимката и писмата на момичето и изпратих по един екземпляр от тях в Балтимор. После се върнах в таксиметровите фирми да видя какво са открили. Две от тях нямаха нищо за мен. В третата бяха записали две поръчки от апартамента на момичето.

Един дъждовен следобед било повикано такси, за да откара човек до „Глентън“. Явно е пътувала или тя, или Пангбърн. Другата заявка бе за дванайсет и половина през нощта. Курсът бил за хотел „Маркиз“.

Шофьорът, който приел втората заявка, не си спомняше много добре, но смяташе, че е возил мъж. За момента оставих този въпрос така. Хотел „Маркиз“ не беше от големите за Сан Франциско, но там едва ли щяха да се съгласят да ми дадат информация за техен гост.

Цяла вечер се опитвах да открия Пангбърн, но така и не успях. Към единайсет часа позвъних на Аксфорд и го попитах дали не знае къде мога да намеря шурея му.

— Не съм му виждал очите от няколко дни — отвърна милионерът. — Трябваше снощи да дойде у нас на вечеря, но не се появи. Жена ми го търсила днес няколко пъти по телефона и го нямало вкъщи.

На сутринта завъртях на Пангбърн още докато се излежавах, и пак никой не вдигна слушалката.

Тогава позвъних на Аксфорд и си уредих среща с него в службата му за десет часа.

— Нямам понятие какви ги върши — рече ми Аксфорд, когато му казах, че Пангбърн явно не се е прибирал в дома си от неделя. — Пък и едва ли мога да се сетя. Нашият Бърк е нехранимайко. Какво става с издирването на девицата в беда?

— От това, което научих, тя май изобщо не е в беда. Прибрала е двайсет бона от шурея ви в деня, преди да изчезне.

— Двайсет хиляди от Бърк? Сладурана! Но откъде у него толкова много пари?

— От вас.

Аксфорд целият подскочи на стола.

— Как така от мен?

— Изтеглил ги е с чек с вашия подпис.

— Не може да бъде.

Тонът му не оспорваше факта, а само го отбелязваше.

— Не сте ли му разписвали чек за двайсет хиляди на първи този месец?

— Не.

— В такъв случай най-добре ще е да прескочим двамата до „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.

След десет минути бяхме в канцеларията на Кле-мънт.

— Искам да видя всички подписани от мен чекове — заяви Аксфорд още от вратата.

Момъкът със зализаната жълтеникава коса ги донесе веднага — доста дебела купчина — и милионерът започна да ги прехвърля нервно, докато намери онзи, който търсеше. Дълго-дълго го оглежда, накрая вдигна посърнали очи към мен и поклати глава.

— За първи път го виждам.

Клемънт попиваше потта по голото си теме с носна кърпичка, преструваше се, че изгаря от любопитство, и криеше, че го е страх банката му да не е преметната.

Милионерът обърна чека от обратната страна, за да види разписката.

— Внесени от Бърк — промърмори той с глас на човек, който мисли за нещо съвсем друго, — на първи.

— Може ли да разговаряме с касиера, който е приел чека за двайсет хиляди долара от госпожица Делано? — обърнах се към Клемънт.

Той натисна с треперещ пръст един от перлените бутони на бюрото си и след минута в стаята влезе дребно болнаво човече с глава, плешива като билярдна топка.

— Спомняте ли си да сте приемали чек за двайсет хиляди долара от госпожица Делано преди няколко седмици? — попитах направо.

— Да, сър! Помня много добре.

— Ще ни разкажете ли как стана?

— Да, сър, госпожица Делано дойде с господин Бърк Пангбърн. Чекът беше разписан от него. Помислих си, че сумата е доста голяма, но счетоводителите ми казаха, че имал достатъчно пари в сметката си, за да я покрие. Двамата стояха пред гишето, говореха и се смееха, докато прехвърлях парите в нейната сметка. После си тръгнаха. Това е всичко.

— Този чек — проговори бавно Аксфорд, когато касиерът се върна на гишето си — е подправен. Но, естествено, няма да го оспоря. С това въпросът приключва, господин Клемънт, няма какво повече да говорим.