Дашиъл Хамет: Момичето със сребърните очи

След като твърдо заявих, че настоявам да я прочета, най-после се съгласи да ми я покаже.

Бърк, любов моя,

Получих телеграма и спешно трябва да замина на изток с първия влак. Опитах да ти се обадя по телефона, но не можах да се свържа. Ще ти пиша, щом се настаня на постоянен адрес. Ако нещо (Тези две думи бяха задраскани и едва се разчитаха.) Обичай ме, докато се върна и остана при теб завинаги.

След девет дни се получило друго писмо — от Балтимор, щата Мериланд. Преди да го зърна, стигнахме почти до бой. В него пишеше:

Прескъпи ми поете,

Имам чувството, че са минали две-години, откакто те видях за последен път, а още месец-два ще бъдем разделени.

Любими, сега не мога да ти кажа какво ме доведе тук. Има неща, които не са за писане. Но щом се върна при теб, ще ти разправя тази гадна история от игла до конец.

Каквото и да се случи — имам предвид с мен, — ще ме обичаш винаги, нали, любими? Ама че глупости пиша. Нищо няма да се случи. Просто съм уморена от пътуването, току-що слязох от влака.

Утре ще ти напиша дълго, дълго писмо, за сметка на сегашното.

Адресът ми тук е: Норт Стрикър Стрийт № 215. Моля, господине, пишете ми най-малко по едно писмо на ден!

В продължение на девет дни получавал от нея по едно писмо всеки ден, а в понеделник — две, заради пропуснатата неделя. После писмата секнали. А неговите, които пращал на посочения адрес, започнали да се връщат с печат „Лицето неизвестно“. Изпратил и телеграма, но от компанията му съобщили, че в Балтимор не са намерили въпросната Джийн Делано на този адрес.

Напразно чакал още три дни да получи вест от нея. Тогава си купил билет за влака до Балтимор.

— Но ме достраша да тръгна — заключи той. — Знам, че е в беда, усещам го, но аз съм само един загубен поет. Не мога да се оправям с такива заплетени истории. Или нищо няма да открия, или ако имам късмет и се натъкна на нещо, така ще оплескам работата, че може да стане още по-опасно за нея. Не смея да се изтърся ей-така, без да знам дали ще съм от полза, или ще й навредя. Това е работа за специалист. Та се сетих за вашата агенция. Само трябва да ми обещаете, че ще действате внимателно. Възможно е тя да не иска вашето съдействие. Може да се наложи да й помогнете, без тя да разбере. Вие сте свикнали с такива неща и ще се справите, нали?

Трябваше да премисля добре, преди да му отговоря. Двата най-големи кошмара за една детективска агенция са хората, които под прикритието на законни действия могат да те замесят в престъпен план или в развод, и безотговорните фантазьори, плуващи в илюзиите на собствените си бълнувания.

Това поетче, дето седеше срещу мен и нервно чупеше дългите си бледи пръсти, изглежда, не лъжеше. Но не знаех дали е с всичкия си.

— Господин Пангбърн — рекох накрая, — нямам нищо против да работя за вас, но не съм сигурен, че е възможно. Агенция „Континентъл“ има много строги изисквания. Не че се съмнявам във вас, но съм само изпълнител и трябва да карам по правилата. Ако ни посочите някоя фирма или лице, например известен адвокат или друг, който да гарантира за вас, с удоволствие ще продължим работата по случая. Иначе, опасявам се, че…

— Но тя е в опасност! — избухна той. — Знам го, сигурен съм… Да не искате да разправям на тоя и на оня за нейните проблеми… Целият град ли трябва да научи?

— Съжалявам, но не мога да започна, без да ми посочите гарант. — Станах да си вървя. — Детективски агенции има колкото щете и повечето не са толкова придирчиви.

Той прехапа долната си устна като малко момче, сторило пакост — аха, да заплаче. Ала вместо това отрони бавно:

— Сигурно имате право. Ще ви насоча към моя зет Рой Аксфорд. Неговата дума тежи ли достатъчно?

— Да.

Рой Аксфорд — Р. Ф. Аксфорд — беше едър собственик на мини с дялове поне в половината големи предприятия по тихоокеанското крайбрежие и неговата дума тежеше достатъчно пред всекиго за всичко.

— Ако успеете да се свържете с него сега и да ми уредите среща още днес, ще спестим време.

Пангбърн прекоси стаята и бръкна под купчина вехтории, за да измъкне телефона. След минута разговаряше с някаква жена на име Рита.

— Рой вкъщи ли е?… Няма ли да излиза следобед?… Не, ще те помоля да му предадеш нещо… Изпращам при него един господин по личен въпрос, става въпрос за мен, ще бъда много благодарен, ако помогне… Да… Ще разбереш, Рита… Не е за телефонен разговор… Да, благодаря.

Той пъхна апарата обратно в скривалището от изящни джунджурии и се обърна към мен.