Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

7 февруари 1886 г., неделя, малко след залез-слънце.

Проливът Пюджит, територия Вашингтон.

МЕЙ ЛИН усети как параходът се разтресе под краката ѝ, сякаш поел треперенето на собственото ѝ тяло.

– Нямаш друг избор! – просъска баща ѝ. И преди тя да разбере какво става, той вече я беше избутал до студения метал на корабните перила. – Хайде, качвай се!

Тя се извърна и го погледна ужасено. Винаги му се беше подчинявала безпрекословно. Но това?

– Не мога! – простена, сложи ръка върху мястото на гърдите си, където туптеше сърцето ѝ, и там, под платното, което я пристягаше, усети издутината на кесията. – Моля те!

Изражението на баща ѝ стана сурово.

– Не ме разочаровай, дъще! Направи го! Веднага!

Тонът му прогони страха ѝ за достатъчно дълго време, за да чуе гласа на собствения си разум. А той ѝ казваше, че баща ѝ е прав. Тя наистина нямаше никакъв друг избор.

Трепереща като лист, тя се покатери върху перилата и седна отгоре им, стискайки здраво мократа метална тръба. Под дясната си длан усети вдлъбнатина от отчупено парче, която някой някога беше боядисал. Това ли щеше да бъде последното, което щеше да докосне преди смъртта си?

Преди Мей Лин да успее да каже каквото и да било, баща ѝ постави ръце на тила ѝ и я бутна в морето.

– Татко! – изкрещя тя и екотът от тази единствена дума беше подет от вятъра.

Сблъсъкът на тялото ѝ с повърхността на мразовитата вода на океана я остави без дъх. Откъм дълбините се надигнаха ледени пръсти, сграбчиха я и я завлякоха надолу.

Без самата тя да знае откъде, Мей Лин намери сили в себе си, за да се бори с тях. Като риташе с крака и пляскаше неистово с ръце, успя да се издигне нагоре. Дробовете ѝ пламтяха.

В мига, в който главата ѝ проби повърхността, тя си пое дълбоко въздух и се разкашля. Когато накрая успя да изтрие водата от очите си, видя, че се намира в опасна близост до кораба. Баща ѝ стоеше до перилата, но с гръб към нея, като че ли само преди секунди не беше бутнал жестоко в морето единственото си дете, изпращайки го на сигурна смърт.

Заля я вълна и тя усети, че пак започва да потъва. Този път обаче краката ѝ не я слушаха толкова добре – мускулите ѝ бяха започнали да се схващат в ледената вода. Все пак инстинктът ѝ за самосъхранение се събуди и раздвижи здраво краката ѝ, а след това ръцете ѝ започнаха да я отдалечават бързо от парахода така, както баща ѝ я беше научил преди години. Тя блокира съзнанието си и продължи да плува без абсолютно никаква представа накъде и защо.

Главата ѝ започна да пулсира от студа. С всяко следващо движение ръцете и краката ѝ я умоляваха да престане и да се предаде на призива на бездната, която обещаваше безгрижие и топлина.

Мей Лин се обърна и за последен път погледна към парахода, който вече се беше превърнал в далечно петно светлина, стопяващо се на хоризонта.

Семейството ѝ вече го нямаше. Нямаше го и животът ѝ. Какво значение щеше да има, ако сега се остави на ледените пръсти, които я дърпаха ли, дърпаха надолу?

Тя престана да се бори и се остави да бъде погълната от смразяващата прегръдка на водата, която щеше да я отнесе в света на духовете. Видя приближаването на смъртта. Смъртта се издигна от водата като огромно, черно морско чудовище, впило единственото си жълто око право в пулсиращата ѝ от болка глава. В мига, в който чудовището я сграбчи, тя усети как празнотата превзема съзнанието ѝ.

Предаде се в обятията ѝ.

27 май , неделя. В наши дни.

Архипелаг Сан Хуан, щат Вашингтон.

ИНАРА ЕРИКСЪН стоеше до перилата на ферибота заедно със сестра си, загледана в следата от пяна, която корабчето оставяше след себе си, докато минаваше покрай остров Декатур. Студеният порив на вятъра я обгърна, изпълвайки носа ѝ с едва доловими ухания на окъпани от слънцето кедрови дървета, влажен мъх и солена вода. Този порив отправи съзнанието ѝ далеч пред тях в пътешествието им, към семейното имение и към всичко, което беше оставила там преди много години.

Все още не беше готова да се изправи очи в очи със спомените си, затова се опита да ги потисне и в старанието си да не обръща внимание на разтърсващото, разтапящо чувство в душата си насочи вниманието си към по-голямата си сестра Оливия.

– Лив, да не ти е студено? Да влезем, ако искаш. Да пийнем кафе?